Пред мен се очертава лъскава сфера, от която се подават множество металически пипала и нещо като пулт с безброй миниатюрни уреди по него. Съществата, щом ме съзират тъй близо до себе си, се надигат, постояват известно време, вцепенени от изненадата, и след това побягват, скриват се в дълбочината на пещерата. Само едно, съвсем малко, остава неподвижно. Аз го приближавам. Пипалата с мълниеносна скорост го поемат и го издигат към мен.
То е също такова двуного като останалите, но много по-дребно.
Нима всред тези жалки създания аз трябва да диря съюзници? Нима между тях ще премине животът ми? Не!
Аз разбирам, почти виждам как от тези примитивни същества ще се развият разумни хора, как те ще наберат знания и мъдрост, как ще овладеят природата. Първо своята планета, след това съседните небесни тела. И ще дойде време, макар и след отчайващо дълъг срок, когато далечните потомци на това космато полуживотно ще се отправят с космически кораби към звездите, към моя свят.
Но аз не мога да изчакам тяхното безкрайно бавно развитие. Аз съм сам сред тези примитивни двуноги. Отново ме обзема безнадеждна тъга и потискащо чувство на обреченост.
В този миг, без да видя още нищо, по непонятен начин усещам, че ме нападат. Към мен полетява град от тежки камъни. Пипалата се раздвижват, без никакви усилия ловят десетките изпращани към мен камъни и ги пускат кротко на земята. Мога само с една мисъл да унищожа нападателите си, но не искам да им сторя никакво зло. Оставям малкото двуного и отново ставам невидим, сякаш се разтварям във въздуха.
Понасям се с шеметна скорост над безкрайните гори. Летя все по-бясно ту във висините, ту съвсем ниско над земята, сякаш гоня някаква непостижима мечта. След това всичко отново потъва в разноцветни пламъци, в стихия от ослепителни мълнии.
Така завърши моето видение. След това сигналите на записа рязко измениха характера си и комисията не се реши да ги възпроизведе. Макар и да настоявах „на свой риск“ – те бяха категорични в решението си. Бояха се, че със съществото се е случило нещастие, че то е загинало и изменените сигнали са запис от смъртта му. А никой не можеше да предвиди дали агонията на този непознат пришълец няма да предизвика тежки травми върху моята психика, дори смъртта ми.
Какво означаваше изживяното от мене под влияние на лъчите?
Защо пришълецът беше сам? Нима е бил единственият пътник на звездолета? Възможно ли е другарите му да са го изоставили? Аз чувствах неговата мъка, че е сам, копнежа му да се върне в родината си, напразните му надежди да получи подкрепа, вместо град от камъни, от дивите ни прадеди… И… какво все пак означаваше краят на нишката? Дали наистина изменените сигнали са запис от агонията му? Това е твърде вероятно. Иначе защо цялата втора половина на нишката е празна, без запис? Сам, изоставен сред примитивните полухора, отчаян, че никога не ще се върне на родната планета, не се ли бе пришълецът… самоубил?
Макар че живях с неговите мисли и чувства само няколко минути, този звезден човек, загинал на нашата планета преди стотици хиляди години, ми бе станал скъп и близък. Щом той е могъл да победи междузвездните простори, щом е обладавал такива изумителни духовни и технически възможности, как се е осмелил да посегне на живота си? Не, аз сигурно се лъжа! Нещо друго, непонятно и все още недостъпно за нас, крие Косъмът на Мохамед.
Къде сте вие, негови събратя, около коя двойна звезда живеете, творите и мечтаете? Защо не дойдете на Земята? Човечеството този път не ще ви посрещне с камъни! Дали не се опасявате, че сега то ще ви посрещне с водородни бомби?
Или вие сте тук, но се криете невидими между нас, не ни считате достатъчно дорасли за великата среща на разумните същества от два звездни свята? Това ли е вашата тайна, тайната, скрита в Косъма на Мохамед, по-мъдър от седем мъдреци?
Редактира: Огнян Костурков
Публикации:
1. Списание „Наука и техника за младежта“ – бр. 8/1962, 1962 г.
2. Антология „Човекът, който търси“ – „Народна младеж“, 1964 г.
3. Антология „Българска фантастика“ – „Христо Г. Данов“, 1983 г.
Предсмъртната или първата болка
Атанас П. Славов, Георги Арнаудов
На Калин Ненов – за вдъхновението и топлината
Умиращата ракета разора почвата, разсече тялото си в острите мечове на скалите, пропълзя няколко километра по нощната равнина и затихна. Сърцето ù няколко минути стягаше магнитните си мускули и като че ли успя да победи кръвта. Но пирова беше неговата победа; ослепителната кръв стопи изтощените стени, плисна навън и сърцето избухна с цялата плазмена ярост на ентропията. Озари равнината с последния си, вече несъзнателен факел и се примири със смъртта.