– Не искаш ли? Връщаме се.
– Връщаме се – повтори глухо тя.
– Да, хайде. Нямаме повече работа тук.
И той се заоблича трескаво. Но когато се обърна, видя, че Дика не бе помръднала. Седеше на шезлонга и се взираше в него.
– Ти!? Не си ли тук?
– Не – отвърна той и се засмя. – Не съм. Но ще те измъкна, повярвай ми. Ако знаеш какво ми дадоха момчетата. Пренастроиха музикалния програматор и го превърнаха в… и аз не знам в какво точно, но то ще ни върне обратно.
Дика го гледаше с празен поглед.
– А пък аз си помислих, че…
Орф не разбра веднага. Но изведнъж му прималя под лъжичката, той приседна на земята и прегърна коленете ù.
– Милата ми… как не се сетих за това. Наистина, какво друго можеше да си помислиш.
Тя го погали по главата и въздъхна.
– Не, не съм тук – продължи той. – Но сега това не е важно. Важното е, че си тръгваме, разбираш ли? Тръгваме си двамата. Това е важното. Сега ти ще се облечеш, а пък аз ще включа програматора и той ще ни върне обратно по пътя, по който дойдох. Съгласна ли си?
Дика кимна с глава и приглади рошавата му коса. В очите ù имаше сълзи. Орф се изправи, закопча ризата си и извади програматора.
– Готова ли си?
Тя кимна и наведе глава. Орф включи програматора и го настрои на обратно възпроизвеждане. Зелената точка изплува на дисплея и замига трескаво. Сега трябваше просто да следват сигнала.
Орф тръгна напред. В далечината се мержелееха вратите на познатия коридор. А някъде отвъд коридора го чакаше системният администратор, а също и Хракуля, и онзи другият, с докладните и мекото произношение. А след това трябваше само да излезе през портала и да се върне в реалността. Заедно с Дика.
И в този момент почувства, че Дика я няма. Обърна се и видя, че тя е спряла и го гледа отчаяно.
– Какво има? – извика той. – Защо спря?
– Съжалявам – отвърна Дика. – Съжалявам…
Той не разбра веднага. Помисли си, че просто се е уморила, и понечи да се върне, но тя го спря с ръка.
– Недей. Аз оставам. Не искам да се качвам горе.
– Дика – извика Орф, но тя се отдалечаваше от него. Все повече. Все повече…
Изведнъж всичко изчезна и той се озова отново пред портала, където двамата пазачи продължаваха да се щурат, а от небето се носеше гласът на Джон Ленън:
– Той е истински човек отникъде
и си седи на място, което не съществува…
Публикации:
1. Антология „Сънувах човешко лице“ – „Буквите“, 2006 г.
2. Алманах „ФантАstika 2008“ – „Човешката библиотека“, 2009 г.
Да обичаш Сам Сама
Владимир Полеганов и Калин М. Ненов
Амарантовият ирис набъбва от влагата и в ъгълчето на окото ù напъпва алена капка.
Аленото увисва за миг от златистите ресници, после плахо се плъзва по алабастровата кожа, надолу по едва загатнатата извивка на носа, през ръба на горната устна, върху заострената мекота на брадичката, по тетивата на шията, изпъната и трептяща, аха да се скъса… За миг замира в долчинката над ключиците – миниатюрен прибой от червено на ръба на бездната от сребро и злато, която се вие надолу, надолу, напред, надолу, там, където неговите пръсти рисуват по нейните криви и търсят сърцето ù.
(Господи, защо не затварям очи поне тогава?)
Неговите очи са затворени, но между всеки два тласъка въздух през тънките ноздри, под клепките му прозира златно сияние. Светликът на ангелите.
(Рафи, Саме – серафими… Сами са си го избрали, сами са се направили ангели.)
Едно от крилете му, като пелената на първия сняг, плъзва над прималяващата извивка, с която гръдта ù прелива в хълбок, и скрива от поглед другата му ръка, сякаш бронзова ръкавица (само че топла… даже оттук се усеща), която слиза по нейното злато, за да потърси хлътнатинката филиграненото сребро на корема ù; да отключи (чувал съм) още един от екс-центровете. Двете тела трепват, тя отмята глава дори повече, аленото капва тъкмо върху източения му показалец и искрящата, искаща пъпка под него. Крилете ù го притисват отвсякъде, плътно, както зората – разбуждащия се свят. Криле и крака, рози и бронз, сребро и златен светлик, дланите му върху нейната кожа…
Сега очите ù са затворени, обърнати към небето, древния дом на митичните им предци. Устните ù потръпват, крилете им се разтърсват и две пера, сякаш роза и бронзов кинжал, преплитат спирали в нежен танц към земята. Изхлипвам и свеждам очи.