Само дето така става още по-симпатичен.
Стисвам зъби и непохватно протягам ръка. Вела я грабва сияеща, още преди да е преполовила пропастта помежду ни. Пръстите ù са топли и гъвкави, притаили силата си, както аз съм стаил дъх.
Вел също посяга, но се отказва и с ухилен жест ни насочва към една от свободните ниши. Обичам усмивката му – обичам усмивките и на двамата, нали тъкмо с тях успяха да ме спечелят през тия шест месеца, откакто се срещаме. Ако сега изведнъж изчезнат, скрият се зад стиснати устни, ще пищя. Ще бягам и ще пищя. Все ми е тая какво ще си мислят.
Вел докосва гърдите си, тъкмо където почват ребрата, и измъква сребристо флаконче. Не ща да знам откъде точно, зает съм да гледам Вела, която също докосва гърдите си и забива смутен поглед в земята едновременно с мен. После смехът ù заромолява и ‘финските гласове наоколо засвирват в съзвучие с него. Поточетата бълбукат, кипят гейзери, някакъв непознат басов тон (може би стон, може би песен) слага студена длан на врата ми и се вмъква под костите на тила. Притварям очи, за да пусна тръпката да се лее навсякъде, да разтвори свития ми юмрук, свития ми стомах.
И тръпката се разлива – ала е друга, боцкаща тръпка, която започва някъде над сърцето ми, хладно-успокоителна. Бавно, по котешки, вдигам клепачи и проследявам как Вел отлепя от кожата на гърдите ми сребърното флаконче, усмихвайки се насреща ми.
(Сигурно е зиак, промърква умът ми… Тоя човек… спазми на лицевите му мускули, едно-друго, от толкоз хильотене? И в това ли са се скулптирали? Леле, колко е сладък с тая трапчинка отляво…)
Две точици, остри и жарки, ме убождат под плешките, лекичко. Неземно блажен, гледам как десет дълги и фини пръста се плъзват под мишниците ми (… кой рече, че не са съвършени?), прегръщат средата ми и се заиграват с шевовете по ризата. Тъканта, уловила покоя ми, охотно се сцепва и свлича встрани.
Сега Вела докосва гърдите ми (Господи… това ли било да те пипне друг…) и ненатрапчиво притиска гърба ми с гърди. Вел, едно тяло, което сякаш е само емпе към усмивката си, ми кимва и се разтваря в размитите очертания на сима.
Аз затварям очи, да почувствам всяка изпъкналост от ребрата на Вела. (Какво ни разправяха по хумология? Гърбът бил най-нечувствителната зона в телата ни… хе, цефецета.) Ръцете ми се надигат (Господи… тия две плавни създания моите непохватки ли са?) и се сключват около нейния гръб, и сега хлипът излиза с въздишка и се смесва с нейния дъх над рамото ми. Този е миг на покой. Просто стоим, притиснали повече точки един в друг, отколкото знаех, че имам; подпрели глави – тя върху рамото ми, аз върху нейното слепоочие.
И уж е покой, а тялото ми се стопля: сякаш всяка негова клетка е отпуснала глава върху рамото на съседната и чувства сърцето ù до сърцето си, познала я е за първи път с пръсти, позволила е на нейните пръсти да се спускат надолу, сред косъмчетата по корема, и надолу…
В следващия миг идва реакцията.
Тялото ми застива. Сгърчва се. Счупва ù нещо.
Очите ми милостиво се превъртат в орбитите, преди да зърнат кръвта или ужаса в нейните.
– Какво толкова е откъснато от теб, та търсиш някой да запълни празното място? И кой е толкова специален, та дори формите на теките не могат да го уловят?
Хумата до Сама приличаше на сестра ù, но от нея лъхаше не толкова страст, колкото спокойствие и уют. Сестра ù изгаряше хората – можеше да познаеш къде е била по пътечката въглени след нея – а тази хума, която гледаше всичко наоколо с очи, които милват, но не съблазняват, беше като самия огън, когато и ти си огън: близка, топла, позната.
– Не знам – отвърна Сама. – Отдавна съм така. В мен има черна дупка. Дори сестра ми не успя да я запълни, а тя вилня и горя както само истинските хуми могат.
Другата кимна.
– Чувала съм за хора като вас. Живеете и в двата потока с лекота. Хуми и теки – за вас това не са трайни избори, а просто… дрехи. Но съм чувала и че не знаете какво искате, затова го търсите във всички възможни потоци.
Сама не каза нищо и се опита да си спомни името на хумата.
– Олга.
– Да, Олга. Защо дойде при мен, Олга?
– Ти ме повика. Когато се разминахме в парка, кожата ти светеше.
– Но и ти няма да ми помогнеш, нали?
– Няма, да. Знам го само като те галя, така, не ми трябва повече.
Сама мълчеше.
– Бих могла да остана с теб още, разбира се. Да раздвижа мускулите ти с още един масаж, но няма да мога да ги пренаредя както искаш…
– Знам, Олга.
Момичето стана и от това легло. Потта ù бе оставила сянката ù завинаги по белите чаршафи. Сега светлината се плъзгаше по голото ù тяло, без нито една прашинка мрак да ù пречи.