Градините на Арката са прелестно място. Всичките тия нюанси зелено, свежината, прохладата… двете козинести светкавици, които се стрелват напряко пътеката… гепарди навярно, улисани в майската си игра. Мъничък чичопей изпъчва жълта гръд върху едно клонче отсреща и приветства света с пролетта. Току над главата ми се изшмугва нещо. Пухкава тъмнокафява опашка почти ме погъделичква по челото. Когато додото тръгва редом с мен, тракайки със сивокафеникавия си клюн, не смогвам да се сдържа и запявам. Тананикам си тихо, но топло, по един безименен път, от многото, които накрая водят до същото място…
Тананикането ми стихва, но не заглъхва, когато я виждам. Надвесила се е над един от застиналите водопади в градината и плиска сияещи капчици върху лицето и раменете си. И вместо гледката да свие сърцето ми от болка и невъзможност (толкова грация в едно-единствено тяло… Господи, колко си щедър…), тя го облива и мие, точно както капчиците вода. Изящната ù ръчичка се отлепя от устните и поема през въздуха плавно, сякаш оставяйки му достатъчно време да се отдръпне. Милва водата като стара любов, която още обичаш приятелски. Извива се в шепа, разтваряйки пръсти, за да изплуват на свобода малките п’рани. Издига се над повърхността като раждаща се Венера. И всяка капчица, която се връща обратно, е сякаш дваж по-лъчиста, дваж по-пречистена от благослова на допира ù…
Тя изведнъж се обръща, бърза, но все така гъвкава, и потъвам в очите ù.
Не, не, потъвам наистина, не хиперболизирам и не е смотаното клише от поезията… Тия два океана светлокафяво, топло кафяво са се разтворили насреща ми, срещу мен, право към мен, тъй доверчиво и неуплашено, че сам не намирам време да се уплаша. Зад тях, през тях, блика пламък, пречистващ като самата вода и даже по-нежен от нея. Усещам как собствените ми зеници се разтварят, поглъщат хлада и горчивината на ирисите ми, канят я на свой ред да ме види, да разгледа спокойно, внимателно, със същата грация, еднорогова грация (ето как са изглеждали древните твари, значи…); да си вземе всичко, което хареса… Господи… има ли нещо, което ще си харесаш, девойче? Потъвам в недрата на този твой пламък, все по-ярък, все по-дълбок, все по-наблизо…
Нито усещам ръцете ù, когато потърсват опора на раменете ми, нито разбирам, че се повдига на пръсти. Целият свят е очи – нейните, моите, нашите, почти в едно, почти едно, с друг човек, заедно…
И когато тя затваря очи, а моите устни се разтварят, за да пропуснат нейната мека влага, ми трябва цяла секунда, преди да си спомня кой съм. И после още една, преди мокрият ù език върху моя да взриви образа на пипалото: слизесто, тръпнещо, ровещо из устата ми.
Следващата една секунда обаче ми стига:
да видя как очите ù зейват и сега пламъкът в тях е пожар и агония, лудост, политане в пропаст, разкъсани органи – сякаш образите в ума ми се впиват в утробата ù и почват да порят;
да видя как очите ù се затварят, от носа ù теква кръвта;
ръцете ми, за които до тоя миг съм забравил, да я подхванат, преди да се срути цялата;
да я назова такава, каквато е: хума, скулптирана, млада, още неопитна в емпатията, неспособна да екранира чуждите моции…
Нито отпуснатото ù крехко телце, нито следващите десет минути, в които я нося към най-близката връзка с цел, стигат, за да заплача. Гледам безсилните ù клепачи, гледам струйките кръв по брадичката и страните, и не смея да ги избърша, не смея да ги докосна. Препъвам се по пътеката, но не падам и няма да падна, додето не я отнеса. Ще падам после (и падам, и падам); сега сякаш я носи някой друг, някой друг сякаш иска да плаче.
Когато стигам до цела, други ръце я поемат от моите, други ръце избърсват кръвта от лицето ù. После… после лежа на тревата и нито затварям очи, нито виждам зеленото над главата си.
– Бъдеш сама? Опитвала си?
– Не. Невъзможно е.
– Напротив – винаги възможно.
– Как така?
– Просто изключваш, както когато си тек и не искаш се отваряш повече или си хума и искаш кажеш оттук~започвам~аз, и после се обръщаш или просто свеждаш очи. Но не обръщаш този гръб, и не свеждаш тези очи, знаеш?
– Дори и да успея да го направя, те пак ще ме дръпнат обратно и аз ще се отворя или ще кажа оттук~продължаваш~ти…
– Има места, където тях не. Подслоните в горите, оазите, летовите, Градините.
– Не съм си представяла, че ще стигна до там.
– Стигнеш? Дез, са просто спирки.
Децата им – децата на теки и хуми – нямат нужда от патериците на порасналите. Едва по-късно, когато изгубят… какво, Господи, губят по-късно? – едва по-късно избират дали предпочитат текския или хумския път, хирургията отвън или втренчването навътре.