– Ето го! Всяка година умира, а ние го изпращаме.
Думите се забиха в лицето на Сама като парченца град, запратени от ледена вихрушка. Гърдите на рафа, който ги изкрещя, бяха покрити със скреж, но той не беше студен. Не и преди малко, когато той беше в нея (с огън) и после тя в него (с опашката си), над езерото, което ги гледаше с едното си око: пълно със счупени стъкла и огледала, вместо с вода. То поне няма да ме погълне, най-много да ме отразии да ме хвърли обратно в небето – за това намери време да си помисли.
– Кой го руши? – попита Сама.
– Машини! Машинииииииии!
Отново нагоре, нагоре, почти до слънцето, толкова високо, че се виждаха горите наоколо – зелени и живи, търпеливо изчакващи да настъпи моментът, в който ще затворят и тази рана.
– Повтарят стар спомен, за да не го забравим. Най-странният подарък на хумите!
Сама знаеше за Падащия град, но досега не бе идвала тук. Образът му лежеше някъде дълбоко в нея като последна възможност, като нещо евентуално, нещо в краен случай. Сега бе стигнала до него. С ципестите си криле.
– Хайде надолу!
И ръцете му я хванаха през кръста, крилете му махнаха веднъж, два пъти, и телата им се гмурнаха в океана от прах. Беше някой друг, не леденият раф. Крилете му бяха покрити с къса, мека козина, езикът му беше дълъг, сух и много горещ. Дланите му я завъртяха. Ониксовите му очи потърсиха нейните, поискаха нямо съгласието ù, получиха го. Ноктите му намериха гърдите ù и се забиха в тях, измъкнаха змията и насочиха главата ù към неговите. Думи и дъх, стими и хими потекоха между въртящите се тела. Едното крило на Сама се уви около двамата, скри ги от света и заглуши стоновете им. Другото се опита да ги издигне нагоре, но не успя (скритите механизми завиха от ярост). Градът се приближаваше, дишаше прашно под двамата, отворил устни от стъкло и зъби от метал.
Паднаха върху някаква сграда, полуцяла до мига на срещата с тях. Беше зрелищно – с огън и пръски мозайка. От напуканите стени (и там пълзяха змии) ги гледаха нарисувани лица – някои с очи, други без.
Четирите криле се разтвориха и разделиха, телата между тях – не. Устни, гърди, слабини, опашки оформяха стъпалата на стълба от плът и механика, вече забравила, че е механика. След това устните се откъснаха едни от други, за да си поемат дъх (и прах).
– А мислеше, че градът няма да ти помогне! Та ти вече си една от нас!
Сама искаше да каже „да“, но думата не излезе, защото пред нея застана образ, който стисна гърлото и затвори устата.
Беше Градина и не идваше от химите на змията.
Зелените венички по листа изпъкват в светлината отзад. Един сегмент на спиралата. Още един. Два. Три. Пет. Осем. Тринайсет. Все по-навън. Все по-изпъкнали. Все по-ярки.
Между листата се шмугва ветрец.
Тя… е прозрачна.
Примигвам.
Двадесет и един. Трийсет и четири. Петдесет и пет.
Листата, които са най-близо до светлината, най-отвън, проблясват в ярко, почти златно зелено, когато вятърът ги разроши.
Листата навътре, сред сенките на клонака, са изумрудени.
Още по-насам, където границите им почват да се размиват, зеленото се предава пред черното.
Примигвам.
Тя… е направена от вода.
Листата се полюляват на вятъра като – листа, които люлее вятърът.
Листа, които… са листа. Люляни от… вятърен вятър.
Тя – не е загърната в диафанна материя, а в ципестите си, прозирни криле.
Опашката ù – дългият черен сноп – който оставя нетрайна диря в тревите зад нея – който може да си е неин, а може и да е временен… това е – опашката ù.
Кожата ù – не е алабастрова; не е бяла като саван; не е зов за докосване и рисуване – тя е кожата ù.
Очите ù –
Надигам се вдървено от мястото си под клена и тръгвам към нея.
От Града в Градината, от небето на земята, Сама следваше път, начертан сякаш много отдавна, още преди Последната война, още преди митичната Първа война. Единственият, който ми остана. Образът в нея грееше силно и тя не успя да го изключи, дори за малко. Също като дишането и ударите на сърцето, той я подчиняваше на ритъм, който нито хумата, нито теката в нея можеха да избегнат.