Това е от майка ми: да носиш стихиите като деца в утробата си. Само дето аз не съм готова да родя и отгледам моите…
Под краката ù алеите се виеха, меки и услужливи, а над главата ù листата на дърветата и сенките на невидими птици заличаваха света отвън с нежните си движения.
Мястото гореше, както винаги. Сама също, както често напоследък.
Видя се отстрани – прозрачните криле, обвили я плътно, и дългата черна опашка – и някакво атавистично вярване я накара да се усмихне. Спря за миг и затвори очи: все още виждаше себе си. Ето я отново: приела формата на стар кошмар, изгубил страшната си сила, уморена от Последния град и прозрачна, направена от вода…
Тръгна отново, за да изпревари странните мисли. Ако можеше, щеше да съблече тялото си, тук и сега, прозрачното си, направено от вода тяло, и да го остави. След нея някой щеше да го прибере, както тя прибираше чужди тела всеки ден. Щеше да се погрижи за нуждите му, но нищо повече. Защото останалото – желанията и страстите – щеше да е останало. Голо в Градината. Невъзможно за докосване, без нужда да бъде докосвано, неуловимо, изтичащо, нейното… тяло…
Сама спря и пръстта под краката ù заспа.
Единият ми крак е изтръпнал, стъпвам накриво, изохквам, коляното ми хлътва в меката почва, изохквам, поемам към нея.
Няма ли да я… Какво ще си… Аз и тя сме като…
Очите ù –
Тя върви, без да ги е затворила. Върви, без да вижда. Върви, без да е нужно да гледа.
Остър каменен връх одира вътрешната извивка на свода ми, кожата върху мекото засмъдява, аз изохквам, вървя към нея.
Бива ли?
Очите ù – виждат.
Очите ù виждат – мен.
Слабичкото, почти прозрачно тяло – което не бива да оковавам в ръцете си, за да не излинее – което не мога да уловя, защото ще изтече между пръстите ми – което не искам да нараня, не искам да излинява, изтича, изгубя – което е…
Обърна се и го видя. Този, който гледаше нея както тя виждаше себе си. По-късно спомените ù щяха да сглобят чертите на лицето, очертанията на тялото. По-късно щеше да го докосне, да го почувства – върху, под, вътре в себе си. В онзи миг момичето видя само очите му. Видя ги и ги позна, защото допреди малко ги бе мислила за своите.
Прииска ù се да рукне към него: като вода, като кръв, като… Дезире. Да се излее върху него, да се разбие о него като вълна и да се събере отново, за да повтори. Дали и с него щеше да е същото? Тръгвам, цялата прилив, неумолим и посребрен от луната; тръгвам си, цялата отлив, изморен и опален от слънцето…
Кожата ù мълчеше предателски, гладка, непроницаема. А тя разчиташе на нея: очакваше да прочете по кафеникавата повърхност истината за него, да види изрисувано бъдещето им. Но нямаше нищо. Всичко в Сама бе тихо като в най-самотните кътчета на Градината. Това я изплаши.
Беше раздала толкова много от себе си на света, че вече не знаеше как да си го върне. А този… човек, нито хум, нито тек, как беше възможно, той, който изглеждаше и вървеше така, сякаш нищо на тая Земя не му е познато, сякаш всичко е непознаваемо… той май виждаше как да събере парченцата. И да ù ги върне. Не да види къде са и колко леко ги е разхвърляла, а след това да ù поиска ново, само за него. Не да види как тя е навсякъде и да ù прошушне ~ела~итук~~знам~чеможеш~. Не.
Той виждаше нея, сега… и сега… и отново, с всяка негова тромава, уверена крачка по-близо – виждаше нея, както и да се променеше, каквато и да прелееше миг по-нататък. Той би докосвал, склонил чело пред, отпил нея. Той не би пожелал да я изпие цялата. Той беше…
Беше друг. Не нея, не някой от другите.
Което е.
Очите ù гледат мен.
Гледат пръстите ми, които се вдигат към малките ù гърди.
Гледат топлото алено, което не виждам, ала усещам, по топлината, да се стича по бръчиците на дясното ми ходило.
Гледат очите ми, които гледат очите ù, които виждат как виждам как вижда как…
Затварям очи, моите, а пръстите ми последват всяка извивка по тялото ù.
Сега надолу и леко навътре.
Сега надолу и малко назад, там, където изскача реброто.
Сега бързо и плавно, надолу, по най-плоската от заоблените извивки, над малката изпъкналост, от която тупти топлина, и пак бързо надолу, по най-дългата от заоблените извивки; сега предпазливо, върху и около коравината в коляното, по продължение на коравината, в която прелива, докато се спуска към земната твърд; над двете най-остри изпъкналости и сред тревите; а после обратно, нагоре, по гъвкавото могъщество на опашката, над туптящото топло, отново, и над туптящото тихо, където някога е гнездила змия; по най-меката от извивките, когато раменете завършат, после по-близо до мене, еднакво далече от нея – не я допирам нито за миг – над устните, ноздрите, към очите – очите, които…