– И заради това те гонят? Магазинчето надали е било корпоративно. Пък дребните…
– Не беше, да не съм луд? Ама за секи случай се покрих тука на бунището. Скоро ли ще го бетонират?
– Надали, още не е и наполовина пълно. Спокойно, по-добре се оправяй.
Ако моята има оправия, мисли Стеф.
Не знам какво ти е, човече, каза му Хари тогава. Намериха на бунището четири различни диагностични кита, дето още работеха, и ги пробваха. Само единият, тузарска индийска джаджа, предположи нещо. Стеф не може да чете добре, но Хари му прочете диагнозата – атипична мултифокална епилепсия с неустановени огнища. Опита се да му обясни какво значи, ама Стеф бъкел не разбра, освен че това е стандартната диагноза на кита, когато не може да намери от какво е такова нещо. А, и всичките твърдяха, че Стеф има анемия, не му стигало желязо. Той се смя, ама Хари каза, че наистина можело, и че трябвало да яде по-стабилно. Ама надали имало общо с припадъците.
– Много ли беше гадно в ТВУ-то?
– Знам ли? – свива рамене Стеф. – Освен там, и на бегом, другаде не съм бил от ей тоничък. По кво да разбера гадно ли е или гот?
Обръща се настрани и се опитва да заспи, но спомените го понасят отново назад.
Приказките на оня костюмар, че който участва в опита ще изкяри два дни отпуска, че и добра пара, да ги изкара гот. Малко те боцват, ама хич не боли, и после плешивковците те разпитват един следобед разни глупости – и толкова. Чиста аванта. И късметът на Стеф, че стоеше таман до него и се вреди.
После, преди да вкарат шестимата в стаята, предупреждението на директора, че ако някой пробва да свие нещо от плешивковците, цяла седмица няма да излезе от карцера. И че той лично ще одървари тъпанаря, дето хапе ръката, която го храни. Тук сте, за да станете от боклуци хора. Или поне да се научите да се правите на хора. Ясно ли е?… Ходом марш.
И студеното убождане отзад в кръста (хич не боляло, а? на кого тия бе, смотан!), и странният сън след него – не точно като пристъпите после, ама от сорта. Се едно си се надул и си станал грамаден като Витоша, или хиляда пъти по толкова и още повече. И летиш като турист в космоса, дето ги дават по телевида, и не знаеш къде почваш и къде свършваш.
И знаеш всичко, ако и да не знаеш откъде, щото нема откъде. Прищат ти се ония негърки от рекламата – и си спомняш разписанието на совалките до Момбаса. Помислиш си как ли серат делфините от телевида – и в акъла ти е устройството на храносмилателната им система. Шашнеш се от тва сичкото, питаш се вързани ли са двете некак – и блясват неизброими нишки: индексно-базирани асоциативни вериги… Знаеш всичко за всичко. Вече не си човек. Повече си от всички хора на света заедно.
Почудиш ли се как става номерът, и ей го кат на чиния. Инжектирани в ликвора наноботове, които се свързват с дендритите и вътре в синапсите. Заобикаляне на сетивните анализатори, пряко интегриране в префронталната мозъчна кора и връзка с микровълнов томографски приемо-предавател. Канал към публично достъпните информационни бази и субективно сливане на собствената памет с тях. Без лимитиране на видовете данни, заради чистотата на опита. Но с ограничена ширина и с блокаж върху използването на външни обработващи ресурси, за избягване на самоескалирането и излизането извън контрол… Безброй подробности – механизми на симулиране на синаптичните невротрансмитери, протоколи за връзка с бази данни, технология на мономолекулярната обвивка на наноботовете… Знаеш сичко за сичко. Сичките сложни думи, дет не си ги чувал даже, пò ги знаеш и от „помия“ или „изрод“, и значат по-умни неща. Кеф. Се едно вместо да тъпчеш бльоджата в ТВУ-то, да ядеш лукс лапачка в тузарски ресторант.
И сега от време на време преминават отделни спомени – програмата на луксозно бирманско вариете, статия какво е означавало „сахиб“ преди Мрежата, графики на детската смъртност в бордеите на Милано… Капчици от океан. Целият не се побира в глава, в Мрежата е, твой е само при връзка…
Стеф постепенно се унася в трескав, неспокоен сън. Над кушетката изплува лицето на директора, подпухналите торбички под очите му се раздуват и се превръщат в циците на Лиза от майския брой на „Порно-кеф“. После между тях изниква холоафиш за курортите на Бора-Бора, бряг с палми и планина отзад. Афишът се обръща като отворена внезапно врата и на гърба му е фасадата на кафенето до ТВУ-то, и между масите тичат уморени сервитьорки с тъмни кръгове под очите. След това всичко се обърква и потъва в мрака.
– Ставай, Стеф. Време е за закуска.