Хари седи пред колибата, а вятърът разнася наоколо мръсни найлонови пликчета по купчините боклук. Пред него стара алуминиева тенджера с откъртени дръжки е сложена върху парчета от голяма керамична ваза, а отдолу горят пожълтели остатъци от списания. В тенджерата нещо ври – мирише на месо. Хвърлени огризки от хотдози, събрани от боклука парчета синтетично месо, развалените им части изрязани със счупен бразилски макетен нож…
– Гъстичка става, ще те посгрее отвътре – кимва към тенджерата Хари.
– Не ми се яде, Хари. Трябва… трябва да се жакна.
– Вчера пристъпът беше по-дълъг от всякога, Стеф. Да пробваш ли малко крек вместо…
– Заври си го отзад крека. Бутни го на некоя бавачка, за бебетата.
– Толкова ли ти е слаб?
– Нали съм ти казвал. Малко те позаостри, и след час-два пак си кат лайно в изолационен пакет.
– Много ли те е настъпило? Можеш ли да изчакаш, докато хапнеш?
– Мога, ама после… на сека цена.
– Добре. Сърбай, аз ще закача акумулатора.
Докато действа с лъжицата с огризана пластмасова дръжка, Стеф гледа как Хари свързва малкия очукан акумулатор. Тази нощ клошарите в града са му го заредили, срещу някакъв боклук или услуга. Едно зареждане стига за четири-пет свързвания, почти седмица, ако не се жакваш често. Захранват с него намерен на боклука безжичен терминал. Който го е изхвърлил е забравил да анулира регистрацията му, и сега става за безплатни връзки към публичните бази данни.
Стеф нетърпеливо обира последните лъжици от варивото. Натиска с дръжката на лъжицата счупения бутон на терминала и плъзва пръст по повърхността на екрана. Изписаното послушно се сменя, по екрана хукват редове, картинки, схеми. Понякога пръстът потупва нещо и потокът информация сменя хода си, заобикаля оттук или оттам, търси незнайно какво.
Стеф седи с поглед върху екранчето и чувства как постепенно терминалът и бунището се разтварят и изчезват. Отново е без граници и без край, обхванал е целия свят. Отново го облива неописуемото блаженство. И да има дума, която описва какво изпитва, Стеф не я знае. Ако поиска, ще си я спомни мигновено – но не му пука…
Когато се опомня, Стеф не бърза да стане. Всичко е необичайно ярко, кристално ясно. Сто пъти по-мръчкаво от жакване, ама пак по-заострено и от крек, и от „джам“. Само един поглед върху прикътаната между два купа боклук колиба, и виждаш всяко парче кои други подпира и на какво се държи. На терминала сякаш е изписана историята на собственика му – хлапе от предградията, баща в затвора или в неизвестност, още братчета и сестричета, уморена майка с малка заплата, подарък за петия или шестия рожден ден, преоценен или купен на старо…
Дори спомените са направо все едно живееш пак, виждаш всичко още по-ясно, отколкото тогава. Двата дни отпуска, с истински, легален кредитен чип в джоба. Гот, щот има дебела пачка по него, трябва да преджобиш бая тузар, за да сдиплиш толкоз. И тъпо, щот чипът знае, че немаш осемнайсет, та не мож си поръча с него пиячка и секакви гот неща. Само че това си има цаката. На това те научава ТВУ-то – всичко си я има.
Местната банда. Повечето на към твойте години, или излезли от ТВУ-то, или ще влязат там. Или направо в пандиза. Не си ли льольо, нема да те метнат, щот влязат ли, жална им майка. Шариш им, и ти преточват парите на анонимен чип, или даже на банкноти, и харчът се води за нещо легално. Че си висял от сутрин до вечер в Диснито, примерно, или че си ходил на скъпарски ресторант. Пак от тях и курва можеш да си намериш, дето нема да те изтропа, и дрога, и кво ли не. Стеф още не знае какво точно ще си поръча, но изборът сам го намира.
– Новичка гадория – разклаща пред очите му ампулата Банджото. – Немат я още даже дилърите на тузарите. Сивия вика, ще да е право от черните клиники в Индия… Супер е, мъжки. Като крек, ама ем по-яка, ем държи два-три месеца с едно слагане. Ем и на вид не си друсан, и проби не я ловят.
– Два-три месеца, да бе. Че и да не я ловят. Такава химия нема.
– Не е химия. Неква наноджаджа е. И е скъпа, с тая пара можеш цел джоб крек да нагребеш. Избегам ли от Сивия с тях, жив нема да осъмнем. Ше ме гони до Токио и обратно. И е толкоз, докат е още експериментална – после ще е двайсет пъти повече, за цел живот не мож ги изкара. Едничка е – кой превари, той завари… Добре, де. Мой човек си, ша ти менкам мангиза без комисиона, ако я земеш.
Идеята грабва Стеф. Ако наистина заостря като крек, и три месеца така, без да те ловят проби…! Ако Банджото не лъже, ще е велико. А ако лъже… отдето дошли парите, там и отишли. Не рискуваш ли, се едно не живееш.
– Лапа към час, доде подейства – обяснява Банджото, докато пълни спринцовката. – Седай, чекай. Да видиш лъжем ли.