– Мели ти чутурата, Кибик. Братото вика същото – и в техното ТВУ е имало опит, преди към пет месеца, и от шестимата петима са превзели фризера. Сичките случайно, секи различно. Последния – оня ден.
– Тая верно не е съвпадък – констатира мрачно Стеф. – Ама от къв зор? Що па да мрат?
– Дреме ли ти? – отвръща Кибика. – Може да е неква гадост, дето след време разбишква акъла. Може опита да е бил много шибан, и плешивковците да замазват следите. Може некой маниак да трепе подопитните, или хитрягите вътре да действат, следващия опит да нема по-късметлии от тех. Пò на кеф ли ще пукнеш, ако знаеш?
Стеф плаща на Мангала своята половина от междуградското обаждане и уплашено обмисля нещата. Не му се мре. Хич. А в ТВУ-то който не стопля навреме не живее дълго и хубаво и без да е бил в опити… Ама няма скоро да излиза в отпуска, да уреди някакво прикритие, пък побегне ли на сляпо, ще го пипнат за ден-два. Всяка година по някой идиот се пробва, за урок на останалите. А ако Мангала не ги е излъгал, няма никакво време.
– Е? – пита го Кибика на следващия ден.
– Навитак съм. Неква оферта?
– Аха. Довечера дигаме парцала. Уредил съм фалшиви идент-импланти.
– Немаме толкоз пара.
– Евтинджос са. И ще има малко отстъпка, срещу нашите.
– На кой па са му изтребали?
– С тех и с пачка за шефството ТВУ-то е екстра покрив за некой намокрен от поръчка. Ма пак съм накъсо, ще шариш разликата, за уреждането. За опита гушнахме бая, пък ти си прибран, ще си сложил настрана нещо. Инак си реди сам, ако смогнеш.
– Твойте фукна ли ги?
– Пачка за шефството. Що мислиш, че ме уреди за опита?
Ясен е, начи, директорът що се газира, мисли Стеф. Има си гаден фал. А дойдат ли куки да ровят, него ще чепкат – от нас нема кво да отдерат. А нема как некой в ТВУ-то да вземе, и повечето да не е за него, а куките се сещат. Нюхнат ли го, требе да им кеши мега да се откачи.
Два часа след отбоя в ТВУ-то двамата вече седят в мазето под кафенето на ъгъла на „Боян Радев“ и 534-та и пъргавият ветеринар на бандата навива ръкава на Стеф. Кибика чака реда си отстрани.
– Екстра стока – кимва ветеринарят към двете оризови зрънца, матовобели в прозрачното пликче. – Полицейските и корпоративните скенери ги фащат, де, но уличните се литкат без гък. И магистрален чекпойнт минаваш спокойно, и в дребен магазин или склад можеш да се наемеш даже. – Той пръсва върху ръката на Стеф точно под рамото малко упойка от спрей с нарисуван ухилен доберман. – Я сега да ти извадим стария…
Скоро след разсъмване двамата бегълци вече се дрънкат в каросерията на товарен камион, извън града. По идентификация току-що са навършили осемнайсет и са пуснати от ТВУ-то с добро поведение. Последните им пари са отишли за превоза, но все ще изкарат, или отмъкнат нещо… Стеф вече се унася в полудрямка, когато Кибика го разтърсва безмилостно.
– Кво има? – пита сънено Стеф.
Кибика не отговаря. Лицето му е разкривено, очите са разширени, от ъгълчето на устата се точи слюнка. Ръката му, сякаш сама, сграбчва отново Стеф за рамото и започва отчаяно да го тръска и дърпа към себе си. Стеф се отскубва и отпълзява бързо към противоположната страна на каросерията, смразен от ужас.
Ръката на Кибика внезапно пада като отсечена. Очите му се разширяват още повече, той става, без да го е грижа, че ще се вижда над страниците на каросерията, и тръгва към задната ù част. Хваща се за преградата и се прехвърля през нея с главата напред. Шофьорът очевидно не е забелязал нищо, защото продължава.
Стеф бързо пропълзява назад и поглежда през цепнатинка между плоскостите. Кибика лежи на асфалта, а зад него е спрял неголям бус. Двама в работни дрехи хващат момчето за ръцете и го хвърлят в буса, скачат и те след него и бусът потегля. Бързо доближава камиона и започва да кара близо зад него. Добре, че страниците са високи до пояс и от буса нямат как да видят вътре.
Тогава Стеф усеща странно изтръпване. Тресе го, като преди година, след скапания крек на Дейви. Като на талази е – ту идва, ту отминава, и нещата наоколо си сменят цвета, стават жълти и черни едновременно, или с цветове, за които думи няма… Това продължава около десетина минути и престава внезапно. Веднага след това бусът рязко дава газ, задминава камиона и изчезва.
Тук споменът обаче започва странно да се разплува. За момент полето отстрани на камиона се превръща в странна схема, като електронна, сигурно намерена в някой от моментите на всичкознаене. Линиите ù се удължават и се превръщат в бодливата тел около ТВУ-то, само дето стигат нагоре до безкрай, и го няма старото дърво до нея, по което да можеш да се покатериш, да пропълзиш по клона извън оградата и да се спуснеш по преметнатото одве въже…