Стеф се извръща, да побегне нанякъде, но е отново в колибата. Само дето стените ù са покрити със стари тапети на кученца, като детската му стая много отдавна, и таванът се клати като духано от вятъра перде. През отвора се вмъква Хари, носи разнищена детска играчка, лицето му е жълто и черно едновременно и се криви някак шантаво, и фигурата му се люлее и разтяга, и размива по ръбовете, и на моменти се двои. Поглежда Стеф, откача лицето си – под него лъсва глава от метал – пуска го на коленете си и започва да вади и слага разни дреболии вътре в него…
След това всичко потъва в сиво-жълти размазани петна.
Пристъпът.
– Не ми харесваш – отбелязва гласът на Хари. – Стягай се.
Малко по малко светът се прояснява.
Стеф с усилие надига глава. Наоколо са стените на колибата. На гвоздей, щръкнал от шперплатовия гръб на шкафа, виси пластмасова торбичка с течност, пооцапана със засъхнали кръв и мръсотия, и от нея към ръката му върви тънка прозрачна тръбичка. Система. Виждал ги е по телевида.
Стеф свежда очи. Подът пред него е пропит с повърнато. Повече от всеки друг път.
– Що го прайш? Що не ме остайш да си пукна?
Хари свива рамене. По лицето му е невъзможно да се разчете нищо. Минава време, преди да се обади пак:
– Откъде си, Стеф? Имаш ли родители?
– Перник. – Стеф изплюва гнусна псувня. – Морука го опандизили доживот, месец след кат съм се пръкнал. Дъртата бръмчеше, да ме храни, ама като бях на пет, една нощ я заклали. И айде в дома за безпризорни. После – в ТВУ-то, от дома трудно се ходи другаде. Допреди година и половина там.
Хари кимва разбиращо. Лицето му е безизразно както винаги.
– А ти, Хари?
Другият сякаш се поколебава за неуловимо кратък миг, преди да отговори.
– Ясенец… На към триста километра оттук.
– А твойте дърти?
Пак същия миг колебание.
– Майка нямам, само баща. Умря преди шестнайсет години.
– На колко си бил тогава? Десет? Петнайсет?… Добре де, ти си знаеш… Ако си чист пред куките, що не идеш да бачкаш някъде, да земаш заплата, да се ожениш?
– Не съм. Казвал съм ти.
– Кво си сгазил?… Окей, твоя си работа.
– Почивай сега. Ще ида да намеря малко храна и да видя няма ли как да науча нещичко за болестта ти.
– Искам да се жакна.
– След като ядеш.
Спомените отново обгръщат Стеф. Всичко, записано в бездънната памет на инфосферата. Всичко, което човек би могъл да пожелае да знае. И всичко, нужно, за да разбира тези знания перфектно, с дълбочина и яснота, непостижими без жакването.
Бунището им? Започнато преди четири години, очаква се да се запълни след още шест. Стандартен проектен живот – десет години. После ще го бетонират и върху бетона ще насипят тънък слой пръст, ще построят отгоре градче с къщи, градинки и улици, или пък парници за храни, още не е утвърдено какво. Заводи и бизнесзони не може, тежки са, искат истинска земя за основа, тя се пази за тях.
Вече над дванайсет процента от площта на развитите държави е рекултивирани бунища, изкуствени ландшафти. По-красиви и уредени от естествените, така казват всички медии. По-пригодни за живот, отколкото е било мястото, преди да стане бунище. Според проучванията 74% от хората предпочитат да живеят върху изкуствен ландшафт. Процентът расте с всяка година.
В паметта на Стеф се разлиства дисертацията на асистент от Хановер, записана в архивите на университета – „Исторически преглед и анализ на ролята на отпадъците в съвременния свят“. Готина е, сложни и смислени изречения, учени и точни думи. Стои до приказките на медиите или разговорите от ТВУ-то все едно офис на банка до улична закусвалня, или до колибата им на бунището. Стеф се потапя в нея.
В съвременните си мащаби отпадъците променят радикално околната среда. Глобалното затопляне води до заливане на земи и превръщане на други в пустини, ограничава рязко използваемата от човечеството площ. Променя и океана, унищожава неговите екосистеми. Насипните бунища пък променят останалата естествена площ. Глобалната екосистема, която светът е бил преди, вече е заменена от боклуците. Пригаждането на хората към тях като среда на обитаване води до определени промени в световъзприятието ни.
Някога са изгаряли боклуците. Спрели са заради ограничаването на топлинните емисии и парниковите газове. Развитите и бързо развиващите се държави дълго не се съгласявали. Но океаните почнали да се надигат, и островните и ниските държави сключили договори срещу подкрепа. Вануату става присъединена територия на САЩ. Тристранен договор между Бангладеш, Китай и Индия – Индия присъединява Бангладеш, Китай получава спорни погранични територии. Италия и Гърция гласуват за федерализирането на ЕС, срещу подкрепа за Гибралтарската стена… Така боклуците започват да определят не само физическата, но и политическата география на света.