Стеф от Мрежата чопли каквото му е интересно. Стеф от бунището не му е. Над деветдесет процента от хората имат почти същия психопрофил, същата личност. Оформена от правилата за санитизиране на обществения информационен басейн, захранена с контролирания му баланс на типове съдържание и послания, построена върху топ листите на циркулиращите мемета. Еднообразен и предсказуем. Загубата на дори много бройки от него не лишава Стеф от Мрежата от нищо. Затова и не го вълнува.
Хари обаче рязко излиза извън този психопрофил, по поне осем основни показателя. Като него са един на милион или дори по-малко, и всеки е уникален. Всеки носи нещо различно и ново, нещо, което го няма другаде в Мрежата. Затова и е ценен и интересен за Стеф от Мрежата.
И по друга причина. Повечето такива са маргинални отклонения, несъвместими с обществената система, но някои са потенциални нейни дизруптори. Системата се пази от такива, следи ги и ги премахва при подозрение за опасност. Хари обаче е на единственото място, което тя не следи. В инфосферата няма нито бит за него. Случайно ли?…
След това блаженството поглъща Стеф и той щастливо плува в собствения си безкрай.
– Много нещо ли изгълтвам на свързване, Хари? Имаш ли идея?
– Трудно е да се каже. Мотаеш се през какви ли не данни, понякога пълен боклук. Поне за мен. И не знам виждаш ли ги истински, или само преминават пред очите ти.
– Хрумва ли ти що го правя? Тъй де, другите се друсат с химии или нанота. Аз кво, откачен ли съм?
– Човек може да се надруса с всяко приятно нещо. Дрога, пиячка, танци, филми… Теб те кефи да гълташ данни, или да се пързаляш по тях. Нищо по-различно.
– Да, ама що па тва?
– Не знам. Може би ще разбера повече по-нататък.
Ако има по-нататък, мисли си Стеф, и поглежда новата торбичка с течност, вливана във вените на ръката му. Щяла поне да го постегне малко. Да видим.
– Стопли ли как управлявам терминала с мисли?
– Да. – Хари кимва към вратата. Стеф проследява погледа му и вижда навън… нещо. Като апарат, ама събран от поне десет потрошени. Разпределител за телевид, вързан към стар медицински скенер, отстрани висят някакви платки, многожилен кабел води към неголяма сателитна антена с нащърбен ръб…
– Терминалът ти принципно има възможност за дистанционно, Стеф. На тоя модел датчикът е изключен, за да покрият по-нисък пазарен клас, но иначе всичко си го има. По-евтино е така, отколкото да правят отделно схеми без тези вериги и компоненти.
– Демек, ако датчикът бачкаше, щех да го действам с дистант-имплант? А кат не бачка и немам имплант?
– Основната схема обработва електрически импулси. Ако върху изводите ù за датчика бъдат насочени модулирани радиовълни, примерно от антена като тази, в тях се генерира ток. – Хари поглежда към нещото отвън. – Може да се имитира, все едно е вързан датчик, и се управлява отвън. Сложно е, но може.
Стеф не разбира някои от думите, но се досеща какво горе-долу значи цялото.
– Аз така ли го действам?
– Да. Правих измервания, докато се беше жакнал.
– А де ми е антената?
– В главата ти е, Стеф.
Стеф гледа Хари уплашено. Да не е фанал да мръдва? Нема вид да е по-изфиркал отпреди. Ама може да си е и поначало. Що му е иначе да се грижи за някой, от който нема файда?
– Главата ти е тъпкана с наноелементи, Стеф. Метални. Из целия мозък, свързани помежду си. Като работят, генерират радиовълни. И като се активират в определен синхрон, все едно вълните се излъчват от антена – могат да се насочват и фокусират, както светлина с хололупа… Така го правиш, повечето време. Понякога май се свързваш пряко с микроверигите на апарата, пак така, ама това отвън е слабичко, не може да те засече.
Стеф бавно смила нещата.
– Начи оная простотия на Сивия… От гроба че го изкопам, изрода!
– И не само.
– Какво?… – Още малко размисъл. – Плешивковците в ТВУ-то? И те ли са ми наболи наноджаджи?
Хари кимва.
– Пич, кажи ми кво знаеш!
Другият присяда до него.
– Нанотата от плешивковците са специални. Правят нещо като антена, като твоята. Ама слаба, по-слаба – нареждат се и се сработват по към половин час, и пак за по-сигурно трябва шлем, като оня от опита в ТВУ-то. А за от по-далече – цял бус апаратура… Не става да се вържеш с нея към терминал.
– Тогава как го правя?
– Могат обаче и друго. Нали са много дребни, тялото ти непрекъснато ги разваля, ще изкарат най-много година, и най-добрите щамове нано не издържат в организма повече. И за да ги има в тебе по-дълго време, се възпроизвеждат. Както микробите – казвали ли са ви за тях в ТВУ-то?