– Не.
– Наноджаджите се събират по няколко и сглобяват заедно нови, от парчетата на смачканите от тялото ти, или от метални атоми, взети от кръвта ти. Могат да изкарат така в мозъка ти цял живот. Експериментална технология, даже военните я нямат. Само куките от ония служби, дето уж ги няма.
Стеф се ухилва кисело.
– Кат са толкова тайни, как имаше толкова за тех в публичните бази данни?
– Няма нищо, Стеф. Проверих.
– Требе да има. Оттам го стоплих тогаз, с шлема, кат се почудих.
– Всеки би се почудил, Стеф. И ако не намери нищо, би се замислил. Затова са ви свързали към инфото за джаджите, но без опасните неща в него, и са го направили да ви изглежда, все едно е в Мрежата. Иначе примерно Кибика щеше да е нащрек, и да се покрие още след първия умрял, и може би да не го намерят прекалено дълго време.
– Прекалено дълго за кво?
– Понеже джаджите са много ситни и са още експериментални, не са много кадърни. Често грешат, правят дефектни джаджи. Обикновено скапани, ама много рядко, по случайност, по-добри. И не се знае с какво по-добри, може да е с нещо, дето да не харесва на плешивковците. Колкото повече време минава, толкова по-вероятно е да се получи нещо нежелано…
Стеф свива юмруци. Пред очите му витаят празното лице на Кибика с потекли лиги, и петното на асфалта в ТВУ-то…
– А при теб са се омешали с онези от Сивия. Онези не могат да се правят сами, ама другите могат, а не гледат с какви се събират и от кого какво от схемата на джаджата взимат – не са били мислени в мозъка да има и други освен тях. Никой не е предполагал, че деца от ТВУ-то ще имат средствата за друго нано… А онези от Сивия са много повече, далеч свръх здравните норми, за да се види по-добре ефектът им. Нали са нелегални, клиниката не рискува нищо.
Стеф няма какво да каже.
– И понеже общо нанотата са много, се срещат лесно и се събират да правят нови много по-често, и в нанокомплекса винаги има джаджи и от двата сорта. И най-често правят джаджи мелези, и ги правят по много. Скапаните са много, ама се случват и по-добри, много по-често от иначе. По-здрави от другите. Дето се правят още по-често и по повече. Дето развалят другите, и се правят от парчетата им. Дето могат и разни други неща, каквото се случило… Когато си избягал от ТВУ-то, сигурно вече в главата ти са били повече мелезите, а те не изпълняват добре командите на плешивковците. Затова онези с буса са могли да накарат Кибика да скочи, а теб не.
– Щото са мелези ли, ме тряскат пристъпи?
– Кой знае – свива рамене Хари. – Може поначало да я докарват дотам. Предвиждало се е подопитните да не живеят повече от шест месеца, а ти ги носиш вече към две години. И са стотици, може би хиляди пъти повече, отколкото са били предвидени. Така антената е по-силна, по-чувствителна и по-универсална, ама повече увреждат мозъка. Най-много, докато се пренастройват…
– Ча’й малко. Предвиждало се е да пукясаме до шест месеца? Откъде го знаеш?
– От теб. Нали каза, че навсякъде очистват всички подопитни преди шестия месец?
– И що така? Да не станат с джаджите големи клечки, дето знаят сичко за секи?
– Може би. Или може би е част от опита.
– Дали… – Стеф внезапно осъзнава. – Дали могат да ме карат да прайм квото щат през тая антена?! Да се метна надоле с главата от покрива, или пред камион, или да грабя тъпо, или… Малей, че ги избием сичките!
– Правителствата много искат да го могат. За да ловят лесно престъпници, примерно. И за други неща… Сивия умрял, казваш?
Минава известно време, преди Стеф да успее да се овладее.
– Скивах пак Банджото след неколко месеца. Сивия го пречукали още деня след като се дигнахме. И ветеринаря, и още половината банда. Де кой не смогнал да избега. Били облечени кат Хромаджии, ама имали фрагментни пукала и микрокапсулни гранати, и хич не ги пестели. Хромаджиите таквиз неща не са и сънували, щеха да са изтрепали другите банди и да са фанали целия град още ехе кога…
Лицето на Хари е безизразно както винаги.
– Хари… откъде ги знаеш сичките тея работи? Частно даскало ли си карал, преди да пукне морукът ти?
– Нещо такова. И оттогава също уча, винаги когато мога.
– Начи морукът ти е бил паралия. Кво е бачкал?
Хари не отговаря.
– Откъде учиш сега? Терминала? И други терминали, където завариш?
– И чета изхвърлени списания и книги, разглеждам изхвърлена апаратура, правя си експерименти. Слушам, когато хората наоколо обясняват. И по други начини.