– Ако беше иначе, сега немаше да мра на бунището. Сигурно и ти немаше да си тук, де да те знам… А?
– Сигурно. Или пък нямаше да ме има, или щях да съм друг.
– Щеше да не си различен? Да си кат сички? – внезапно проумява Стеф. – Да не си един на милион?
– Може би.
Стеф мълчи малко. След това поглежда към Хари:
– Да питам нещо… ама нема да ми се хилиш… Идва веднъж в ТВУ-то некъв дъртак, с черна рокля, приказва, че кат умрем, после пак сме щели да се съживим. Щел да помага некъв, дето бил правил вече номера, и се кефел да помага. Ама не се знае кога ще дойде…
– Кой знае – внимателно казва Хари. – Може пък да има кой да помогне.
– Кой бе, ти ли? – захилва се Стеф. – Да не си ти оня? Колко пъти си мрел и си се съживявал?… Па може да е добре да пукна сега. Другите с джаджите всички ги пукясаха – значи номера да ги карат да правят квот си щат става. И скоро ще ги нахакат на всеки. Що иначе са ги измислили?
– Може и да не стане лесно. Компаниите ще се опъват, поне някои. Ще го забавят известно време.
– И после кво? Нема бегане ни от ТВУ-тата, ни по бунищата. Кат военен робот. С блокаж върху анализа на мотивите на задачата. – Стеф не е сигурен кво значи лафът, ама е засукан точно като целия номер с джаджите. – Сержанта натиска копчето, и прайш кво каже… Хич и не ща така. Кво ша прая, ако издрапам?
– Много хора се боят от това, Стеф. Някои имат много пари. Други са отлични спецове по нано. Сто на сто някой, сигурно повече от един, ще направи инакви джаджи. Дето да трепят тези, или да ги обезвреждат… Не се бой. Тази схватка е стара като света, победа в нея не е имало никога. И никога няма да има.
– Да, ама аз пукясвам. Заминал влак съм.
– Кой знае, Стеф. Може и да не си.
– Дрънкаш си, да ме крепиш.
– Връзката ти с наноджаджите е двупосочна. Те те променят, свързват към мозъка ти антена, и към ума ти Мрежата. Отпечатват се върху теб, един вид, вече си наполовина нано… Ти пък се отпечатваш върху тях. Няма как да обменят инфо с теб, ако не знаят къде в мозъка ти какво и как става. Дребни са, навсякъде са и знаят всичко, или почти всичко. И са метални – ти и да умреш, те остават, и ти оставаш в тях, и принципно има как да бъдеш извлечен и поставен в ново тяло…
Плещи ги като дъртака с черната рокля, че и още по-отнесени. Стеф престава да им обръща внимание.
– Хари, краката ми се схващат и стинат. И ръцете. Това кофти ли е?
Очите зад дупките в кутията избягват погледа му. Стеф обаче разбира.
– Хари… Искам да се жакна, за последно. Акумулаторът зареден ли е?
Хари поклаща глава отрицателно. След това поставя ръка върху челото на Стеф. Ръката му е студена, и сякаш вибрира.
– Ще ти намеря как, Стеф. Спи. Спи спокойно…
Притваряйки очи, Стеф чува скърцане на ламарина, и забелязва в последния миг как Хари смъква металната кутия от главата си. Опитва се да каже нещо, но стомахът го присвива, около него се завърта вихрушка, и той е до асфалтов път. Пред него лежи в канавката момиче на към петнайсет, само по мрежести чорапи и високи токчета, с насинено лице и в несвяст, и Стеф внимателно намества счупената ù ръка.
Внезапно всичко се променя, и момичето седи срещу него в колиба от боклуци, не тази на Хари, някаква друга. Облечено е в стар, прекалено голям армейски маскировъчен костюм, синините ги няма, и като да е две-три години по-голяма. Отново премигване – и Стеф води под ръка през тъмна нощ нанякъде по улицата пиян клошар, който кашля ужасно и сипе ругатни. Пак премигване – наоколо е изоставен коридор, и той тъкмо оставя стиропорена паничка с вдигаща пара храна на пода, а иззад полуотворена врата внимателно го следи парцаливо дете, готово всеки миг да побегне…
Премигванията са все по-начесто, интервалите – по-кратки, гаденето – по-силно. Стеф отчаяно се опитва да се хване за нещо, да се удържи насред замайващия въртеж. Хваща се за поредното видение – ръцете му монтират с пинсети фини детайли върху микроплатка. За момент видението потъмнява, но успява да се задържи. Микроплатката е готова и Стеф разкопчава ризата си. Вдига поглед към пукнатото огледало на облепената с мухлясали тапети стена насреща – в него се виждат гърдите му, разтворени като шкаф. Отвътре са като апарат – жици, кабели, разни елементи. Вмъква платката на някакво място с щракване, скрива някъде вътре и пинсетите, затваря гърдите си и докато закопчава ризата си, вдига поглед. От огледалото го гледа лицето на Хари.
Огледалото се разпада по пукнатините на парчета, а зад него има голяма топка боклуци, която се върти като земното кълбо по телевида. Отгоре е посипана с тънък слой пръст, да скрива боклуците, и са построени градчета, или развлекателни паркове, или парници за храни. Топката се нагъва и превръща в лицето на говорител от телевида, усмихнато, и под него има костюм и вратовръзка, но е само маска върху топката боклуци, и устата му бълва като черен облак смрадта им.