Тръгнах бавно край постройката и когато завих зад ъгъла, забелязах, че прозорецът на библиотеката свети. Доктор Сибелиус не спеше. А може би Клод отново беше зле.
Почуках на прозореца. Отвътре се показа докторът, кимна и мина да отвори вратата.
– Заповядайте.
– Видях, че свети – казах аз. – Да не би нещо с Клод?
– А, не. Спокоен е, той спи оттатък. Моля.
Той се отдръпна и ме покани в библиотеката. Влязох. Сибелиус премести петролната лампа на писалището и седна зад него. Аз се разположих на креслото насреща и го загледах. Сега в светлината на лампата чертите на лицето му изглеждаха още по-остри и той целият беше така изсушен, че човек не знаеше каква възраст да му даде. Ханс имаше право. Сибелиус беше от тази порода учени-маниаци, без семейство, без личен живот, за които единствено важно нещо в света е някакъв надпис или глинено парче от периода Урарту, което отдавна вече никого не интересува.
А пък и аз кой знае какъв изглеждах в неговите очи. Съмнителен лекар, от тези, за които оазис като Сиди Фаюм е достатъчно далеч.
Той мълчеше, не показваше никакво желание да разговаря. В такива нощни срещи човек няма много теми за разговор.
– Сигурно сте отдавна тук, колега?
Казах го съвсем напосоки. Беше банално до смърт, но нищо по-добро не можех да измисля в момента. Той кимна. Чакаше да го запитам за работата му.
– Намерихте ли нещо интересно в римската крепост?
Доктор Сибелиус се оживи. По лицето му мина някакво подобие на любезност.
– Не е крепост и не е римска.
Разбира се, така и трябваше да се предполага. Такива като него винаги откриват неща, които после никой не признава, и остатъкът от живота им минава в борба за доказване не недоказуемото.
– Възможно е – съгласих се аз. – Но бях слушал, че е строеж от римско време. Откога по-точно е постройката?
– Отпреди шестнадесет хиляди години… – той се запъна малко – по настоящото летоброене.
Облегнах се на креслото. Разговорите с маниаци винаги са ми били интересни. Може би защото и аз нося нещо такова в кръвта си.
– Любопитно. Значи, не е римска? Как установихте – по радиоактивния метод или с други способи?
Той продължаваше да ме гледа.
– Излишно е да установявам. Аз бях тук при строежа.
Запазих самообладание, понеже помислих за пистолета в джоба си. Ако ме нападне, бих могъл да го направя на решето. Но той си седеше спокойно и само се усмихна леко.
– Пистолетът не ви е нужен. Нямам намерение да ви нападам.
Дъхът ми спря. Не можех да оценя ясно онова, което ми каза, но инстинктивно се свих в креслото. Той четеше мисли!
Минаха няколко секунди. Сибелиус продължаваше все така спокойно да си седи зад писалището. Все пак му трябваше доста време, за да излезе оттам и да се нахвърли върху мен.
– Смятате ме за побъркан? Напразно. Вие неслучайно сте тук сега. Аз ви внуших да тръгнете по отклонението на пътя.
Лоша шега. Не може да бъде друго освен лоша шега!
– Не се шегувам. Спомняте ли си какво говорихте с вашия шофьор? Той ви предупреди: „Хер доктор, не съм минавал оттук. Ей богу, не знаех, че има пряк път за Бахир!“. А вие отговорихте: „Ханс, чакай да погледна картата!“. Погледнахте. После помислихте малко и казахте: „Карай, Ханс, ще излезем!“. И излязохте. Така трябваше.
Седях оглушен. Разумът ми отказваше да го приеме, но съзнавах, че е станало нещо страшно, от тези неща, които се случват на човека веднъж в живота, но след които той не е вече същият.
Сибелиус се усмихна криво.
– Не се страхувайте! Казах – нищо не ви заплашва.
Тогава видях очите му. Не бяха очи. Там имаше спокоен, мастиленочерен мрак, в който трептяха светлини. Аз пак се почувствах нищожен, сам и излишен както преди малко вън, в пустинята, под лунната светлина. Но от това чувство ми стана по-добре. В края на краищата, който и да беше той – маниак и телепат – с него можеше да се разговаря.
– Така – каза той. – Виждате, че няма нищо страшно. Аз седя тук, вие – там и така ще бъде до края.
До края на какво? Опитвах се да дойда на себе си. Ако цялата тази измислица беше вярна, значи аз неслучайно бях тук, както той твърдеше. Но защо? За какво му бях нужен?
– Не ме разбирайте криво! Вие не сте ми нужен. Аз само желая да ви направя едно предложение. Ако не го приемете, просто ще отидете да спите и ще забравите нашия разговор. Утре ще се разделим и повече никога няма да се срещнем.