Мълчах. Той седеше срещу мен, аз бях на креслото и много добре чувствах, че съм на креслото, а не някъде другаде. Предложение? Какво предложение трябваше да бъде то, за да ме доведе тук през пустинята?
– Искам да ви предложа безсмъртие.
Разбира се. Иска да ме хипнотизира и да ме убие. Трябва да кажа нещо, непременно трябва да кажа нещо, да го излъжа и да се измъкна.
Сибелиус се подпря на писалището и сви презрително устни:
– Можете веднага да си отидете. Вие, хората, се плашите от безсмъртието както от смъртта!
Като че съзнанието ми беше изтрито, не можех да намеря нито една дума. Маниак.
– Запитайте нещо най-после! – каза той с нотка на досада. – И вече ви обясних, че не съм маниак. Съжалявам, излъгал съм се във вас. Приемате или не? Ако не желаете безсмъртие – лека нощ! Утре животът ще потече пак за вас и спокойно ще си умрете след тридесет-четиридесет години. Това ли искате?
Странно, но неговият презрителен тон ме успокои повече, отколкото всичко друго. Опитах се да събера мислите си. Той говореше абсурдни неща, но наоколо всичко беше реално – и петролната лампа, чиято жълта светлина се плъзгаше по старото писалище, и самото писалище, зад което седеше той и се усмихваше иронично, и самият той, защото чувах гласа му.
– Кой сте вие, Огюст Сибелиус?
– Това вече е разумно! – каза той доволен. – Предположете, че съм… както вие ни наричате „същество от извънземен произход“.
– Вие сте човек.
– Да. Водя се по вашата теория, че всички разумни същества в Космоса трябвало да ви приличат. Отначало смятахте планетата си за център на Вселената, после своето Слънце, а сега – себе си. Как да вляза в контакт с вас?
Той беше безупречно прав, не можех да отрека. Но безсмъртието беше детинска измислица, тиха радост.
– Знаете ли, вие все пак ми се нравите – установи той. – Другите на ваше място направо се съгласяваха с безсмъртието. И нещо повече – той се изсмя късо – не само се съгласяваха, молеха ме. А вие се съмнявате. Добре! Представете си, че съществува цивилизация, която стои много по-високо от вашата. Цивилизация, за която нямате и понятие. Можете да допуснете това, нали?
– Да.
– Е, и тази цивилизация владее почти всички процеси в живата материя. И генетичния код… да се изразя с това ваше понятие… разбирате ли ме?
– Да.
– Тази цивилизация стига до управляване на безсмъртието. Как мислите, какво трябва да направи?
Не знаех. Знаех само едно – че като във водовъртеж все повече потъвам някъде, в нещо, което не е реално и не може да бъде.
– Тази цивилизация не може да си позволи игра с безсмъртието, защото това означава катастрофа за цялата жива вселена. Представяте ли си безсмъртието в ръцете на страха, на подлостта и на злото?
Той не изкача да отговоря. Нямаше какво да отговоря.
– Ние решихме да извършим опит. Да предложим безсмъртието на вас, хората, като същества с по-нисък… – той се запъна малко – с по-нисък коефициент на развитие. Легендите за Метусалем хилядогодишния и за вечно младия Фауст са се раждали там… – той посочи с ръка навън, може би към старите развалини. – И съвсем не са легенди!
Всичко беше рожба на болно въображение. И „извънземните същества“, и другите цивилизации, и това безсмъртие. Но беше безсмислено да споря с него. Трябваше да поговоря още малко, да го успокоя и да намеря повод да изляза. Той беше само телепат. Един маниак, който е живял тук в пясъците и окончателно се е побъркал. Телепат и маниак, който си е въобразил, че е бог, и който…
Не успях да довърша мисълта. Той изчезна.
Лампата продължаваше да разлива спокойната си жълта светлина по писалището, като че беше стояла вечно там, на това място. И като че ли още виждах част от Сибелиус – ръцете му, облегнати на ръба на писалището, и черната сянка на стената зад него. Но него го нямаше.
Това беше абсурдно, нелепо, толкова нереално, че аз въобще отказах да го възприема. Седях в креслото с широко отворени очи и не се страхувах, а мислех нещо съвсем дребно и странично – че писалището е одраскано в единия ъгъл и че би трябвало да го оправят малко, защото така изглежда съвсем старо, и то може би не е писалище, а нещо друго, което не зная и не мога да зная…
Той се появи пак. Изведнъж, както изчезна.
– Извинете – каза той. – Това не зависеше от мен. Съжалявам, ако съм ви смутил.
Не бях смутен, просто бях изваден от релсите. Ако у мен започваше лудостта, тя сигурно започваше по този начин – с халюцинации.
– Съжалявам – повтори той загрижено. – Това трябваше да стане, но не успях да ви предупредя. Ако ви е зле, можем да прекъснем разговора.