Не се страхувах. Човешките нерви имат свой предел и когато той бъде минат, всичко става безразлично. Седях и просто го гледах. Там, в облика на рус, избелял от пустинното слънце човек, седеше нещо, което не можех да осмисля – фасада на човек. Двойник, пратен отнякъде. Той съвсем не беше луд. С един луд аз бих могъл да се оправя – чувствах тежината на пистолета в джоба си. Но за това нещо с фасада на човек моите куршуми щяха да бъдат смешни.
– Защо мислите така? – каза той. – Вярно е, че не мога да се покажа в истинския си вид. Вие не бихте го понесли. Но аз няма да ви сторя зло. И защо смятате, че безсмъртието е невъзможно? Вие самите рано или късно ще стигнете до него и тогава ще имате същите проблеми като нас.
Той говореше съвсем разумно и аз малко по малко се съвзех. Усещах хладната кожа на креслото под пръстите си, облегалото зад гърба си, твърдия под. Живеех и бях невредим, поне засега. И ми предлагаше нещо, което беше невероятно, но не бях ли видял вече достатъчно невероятни неща?
– Това е изключителен случай за вас – добави той.
Мълчах. Много изключителни случаи бях пропускал.
– Да. Но сега е единственият шанс в единствения ви живот. И вие сте единственият между милиардите хора, от които избирам. Мислете!
Още го отричах с разума си, но вече чувствах, че това безсмъртие беше вярно. Не можех да мисля. Като че тук, на креслото, седеше друг човек, който слушаше равния глас на онзи зад писалището, а истинският Владимир Деянов спеше оттатък и сънуваше. Единият можеше лесно да се съгласи – този, който беше тук. Той и бездруго беше захвърлил всичко, което беше смятал за ценно, и дали щеше да приеме или не – нямаше никакво значение. Той беше свободен да избира. Но другият, който спеше оттатък, беше сам и нещастен. Толкова сам, че можеше да потъне в своите сънища и да не се събуди вече, ако бъде изоставен.
– Разбирам – каза Сибелиус. – Смятате, че сте моя жертва. Грешите. Това е споразумение. Вие печелите безсмъртието, а ние – наблюденията. Това не е жертва.
Той го казваше и беше истина, но аз се чувствах зле. Като животно за опит, плъх, комуто показват някаква невероятно желана примка и който знае, че няма избор – примамката е такава, че рано или късно ще я вземе.
Сибелиус поклати глава.
– Напразно се измъчвате. Другите не мислеха като вас.
Имало е и други, той го повтори. Те са приемали и са били безсмъртни. Живели са между нас, само че ние не сме ги знаели и сме ги гледали като обикновени хора. Какво е ставало с тях? Би трябвало поне това да ми каже!
Полуусмивката, която покриваше лицето му, изведнъж падна. Очите му станаха остри, кръгли, като очи на машина.
– Вие сте прав. Само че това не е безопасно.
– Кое?
Единият Деянов живееше и питаше и той беше реалният. Другият оттатък може би сънуваше, лежеше като мъртвец в походното легло и на лицето му светеше синкавата луна. Единият беше сън на другия.
Кръглите очи продължаваха да ме гледат.
– Вие сте напълно прав – да знаете какво е ставало с другите. Но има само един начин да го разберете истински и той е: да ви върна във времето на някой безсмъртен. Искате ли? Бих могъл да го направя.
Той не беше луд. Просто бях попаднал в друг свят. От тези светове, на които здравият разум се подиграва, но на които се подиграва така жестоко, защото знае, че съществува. Аз бях плъхът. Онзи – изкушеният от пясъка двойник с кръглите очи – само поднасяше примката. И тази примка беше станала още по-страшна и неизбежна, като съдба. Той ми предлагаше пълно господство над времето – минало и бъдеще. Нямаше човек, който да се откаже. И аз нямаше да откажа.
– Не е толкова сложно – добави той. – Вие, хората, също ще стигнете някога до хронореверзията. Погледнете!
Той дръпна една вратичка на писалището и извади отвътре някакъв предмет, после го сложи пред мен в светлия кръг на лампата.
– Вижте го добре.
Беше някакъв уред. Тънка тръба от сив метал, с особена матова повърхност, като кадифе. По нея нямаше нищо, но аз бях сигурен, че това е уред и че той се състои от много части – една в друга.
Изведнъж тръбата започна да се променя. Контурите ù се разтопиха, тя се сви и източи. В единия край матовата повърхност се проясни, после неясните контури се избистриха и замръзнаха като парче лед. В светлината на петролната лампа заблестя острие.
Там лежеше вече нещо друго и това нещо беше двуостър кинжал. С изящна кована дръжка, обсипана с мънички рубини, които святкаха като кървави искри. Един от онези кинжали, които бях виждал в музеите и пред които бях спирал, поразен от тяхната красота и жестокост. Блестящо острие, източено на върха. Дръжка, която сама привлича ръката. Исках да отместя погледа си, но не можех. Седях като хипнотизиран. У мен се надигаше диво желание да го сграбча, да стисна зъби и да замахна.