– Питам, кой си?
Мъжът е повече изненадан, отколкото изплашен. Той заобикаля безшумно масата и се изправя пред мен.
– Защо питаш, когато знаеш, лукавий? Аз съм Лучиано, волгерът.
Това нищо не ми говори, но думата „волгер“ ми напомня нещо смътно, което съм чел или слушал някога. Лучиано? Може и да не е истинското му име, но това няма значение.
Лучиано прави две крачки към вратата и я прекръства, после се обръща към огнището, прекръства и него. Гледам и не мога да проумея какво има наум. Той се опира на евангелието и прави нов кръст, този път срещу мен. Нищо. Много се лъже, ако смята, че ще изчезна. Аз си седя на столчето. Минава ми съвсем невеселата мисъл, че горе-долу и аз така се държах със Сибелиус, с тази разлика, че стисках пистолета в джоба си. Този с кръста, аз с пистолета! Той впрочем е още в джоба ми, чувствам хладината му.
Мъжът, изглежда, е доволен от действията си, защото повтаря и потретя кръста.
– Сега си мой, лукавий! – казва той. – Мой си!
Тогава, без да зная защо, може би като реакция на цялото това нелепо положение, ме надува смях. Нервен, налудничав смях. Никой нищо не може да ми стори! Ничий съм! Аз съм човек от бъдещето! Аз съм…
Смехът секва в гърлото ми.
Аз съм Мефистофел.
Онзи стои до масата и ме гледа като своя собственост, а аз се мъча да преценя отново обстановката. За него аз съм Мефистофел. Каквото и да говоря, каквото и да правя – ще бъда сатаната и никой друг. Затова, значи, Сибелиус каза, че трябва да му предложа безсмъртие! Безсмислено е да му обяснявам, че съм човек от бъдещето: истината е за мен една, а за него – друга. Единственото, което мога да направя, е да действам. И колкото е възможно по-бързо.
– Стига! – казвам. – Ела по-близо!
Той излиза от сянката и сега мога да го видя ясно. По-млад е от мен, с дълго бледо лице. Черна гъста коса огражда хлътналите му страни и се спуска по рамената. Стиснати тънки устни, пергаментова кожа. Но очите! На това почти прозрачно лице са вдълбани две тъмни, решителни очи. Имам особеното чувство, че някой друг е затворен в измършавялото тяло и ме гледа смело отвътре. Такъв човек може да вика сатаната и го е викал.
– Аз няма да те пусна! – казва Лучиано. – Имам условия, лукавий!
Е, това е. Сега остава само да сключим договор за продажба на души и сме готови за някоя старинна хроника. Да чуем условията, защото и аз имам условия.
– Говори! – казвам.
– Искам да ме изведеш оттук!
– Защо?
Питам по най-глупав начин, защото още не мога да се ориентирам, но Лучиано възприема въпроса ми съвсем иначе.
– Ти ме изкушаваш, лукавий! Знаеш, че те ще дойдат тази нощ за мен!
Нямам ни най-малка представа кои са тези „те“. Мисля си – какво ли е изпитвал Сибелиус с мен! Все пак – трябва да сме наясно с Лучиано.
– Добре – казвам. – Искам да знаеш обаче едно: не ме извика ти, а аз дойдох по собствено желание.
Не ми вярва – виждам го. Минава ми през ум нещо абсурдно. Всъщност кое е причина и кое – следствие? Дали все пак Лучиано не ме е повикал със заклинанията си? Може би и ние, без да знаем, викаме от бъдещето неща, за които нямаме и понятие!
– Заклинам те, изведи ме оттук! – повтаря той упорито.
Няма как, трябва да направя нещо. Ставам, за да огледам килията. Лучиано не помръдва, следи всяко мое движение. Веднага разбирам – оттук няма изход. Обкованата врата е плътно зарезена отвън. Лучиано е затворник, отвън сигурно стои стража. Но защо, ако е осъден, са го оставили в килията му?
Огнището. Димът отива нагоре в много тесен комин. Трябва наистина да съм самият сатана, за да яхна метла и да излетя. А Лучиано, изглежда, точно това очаква от мен.
Гризе ме страшна нужда да запаля цигара. Поне една. Вадя табакерата, щраквам със запалката и вдъхвам с наслада. Най-после нещо реално в целия този нереален свят!
Чувам шум. Обръщам се с ръката в джоба. Лучиано ме гледа със страхопочитание. Ясно – цигарата и дима, който издишвам. Но нямам време да се занимавам с него, защото отвън скърца резето на вратата. Това са „те“! Някой се опитва да отвори. Вадя пистолета и смъквам предпазителя. Не ми се иска да стрелям, но може би ще трябва.
Вратата стене и изведнъж се разтваря широко.
Те са трима. Най-напред се подава някакъв дребен, крив урод с късо въже в ръцете. Той има голяма глава и широко раздалечени очи, държи въжето в двете си ръце като удушвач и се хили мръсно. До него се навежда, за да влезе през вратата, висок страж със запалена борина. Отзад се крие в сянката още някой, загърнат в наметало. Лицето му е прихлупено в качулка.
Късият урод пристъпва хищно. Стажът вдига по-високо борината, за да видят Лучиано.