Празни мисли. Има в медицината такива случаи – наричат се фантомни болки – когато болят пръстите на отрязан крак или ръка. Съзнаваш, че ръката е отдавна отрязана и че я няма, а боли. И мен ме преследват фантомни болки – отрязаните спомени на бъдещето.
Не е справедливо, не е! Аз, човекът от бъдещето, безсмъртният, съм всъщност умрял. Живея с мислите за хора, които не са се родили и кой знае дали ще се родят някога. А за тях, неродените от бъдещето, аз съм вече покойник, изчезнал във времето. Може би това е смъртта – да си вън от времето си.
Сигурно отдавна са ме забравили. Вера е получила некролог: в средата с големи букви – д-р Владимир Деянов, под него – на 38 години и няколко хубави фрази за лекарския дълг, на който съм бил посветил живота си. Представям си лицето ù – учудено, веждите – вдигнати за миг. Но само за миг. Сгънала е некролога и го е сложила в чантичката си. После, между два разговора, е написала на гърба му някакъв телефонен номер. Тя имаше такъв обичай – пишеше телефонни номера върху трамвайни билети. И с това аз съм свършен в съзнанието ù като използван трамваен билет. Сестра Дороти може би е поплакала от обикновено женско състрадание и толкова. Сигурно единствен е тъгувал за мен сприхавият и добър Ханс, с когото непрекъснато се карахме, но подир седмица – животът си е живот – го е погълнала работата. И от мен нищо не е останало, освен няколко разписки за несдадени вещи и недовършени писма, които все започвах и все отлагах. Та и какво искам да остане? Под моето име е теглена черта и сметката е приключена.
За съжаление, не е. Тук, в миналото, тече лято господне 1524-то. Не съм и сънувал, че е имало в Европа град Вертхайм, но явно е имало, защото живея в него. Дните вървят, сутрин и вечер звънят камбаните на „Санкта Ана“ и всичко е от реално по-реално, като площада пред катедралата, който е там от векове, постлан със сив, изтрит от хиляди стъпки плочник. Наоколо строго са подредени, по мястото си в житейската стълба на града – ратхаузът, епископатът, странноприемницата „Трите златни елена“, таверната на минхеер Рогевен, чийто горен етаж държи фрау Елза за своето презирано, но полезно заведение, домът на бургмистъра и по-нататък – по власт и имот – домовете на коншелите.
Зад площада тръгват кривите и стръмни улички, които се провират между слепи зидове и прозорчета, вдигнати високо, с дебели обковани капаци, зарешетени отвътре. Ходя денем из тия улички, слушам как Тине бъчварят удря с дървения чук по бъчвите си, как отсреща пискливо се карат две жени, чувам и виждам всичко. Разминавам се с познати, които вежливо се интересуват за здравето ми и аз за тяхното. Никога не съм бил така жив, както сега. А аз съм умрял, само че никой не знае това.
Не знаят, защото почти не говоря. За достопочтените вертхаймски бюргери аз съм чужденецът, доктор по теология и риторика, със странно име. Идвам отнякъде, пътувам занякъде с имперска грамота и сигурно изглеждам тайнствен в очите им, но един доктор по теология, при това богат, трябва да бъде тайнствен. Ако знаеха… какво ако знаеха? Че идвам от бъдещето? Щяха да ме затворят в някой манастир като луд. Колко ли хора от бъдещето имаме в нашите лудници!
Фантомни болки – това са моите мисли. Дано някога свикна с тях. И въобще, трябва да призная пред себе си, че се излъгах. Помислих, че като се върна в миналото, ще бъда господар на постъпките си. Нищо подобно. Аз съм сатаната и искам или не искам, трябва да играя тази роля. Понякога тя ме забавлява, но повече ме дразни. Не само че нямам свободата да живея както си искам, но винаги трябва да се съобразявам с някого и нещо – много повече, отколкото когато скитах из оазисите. Понякога размишлявам какво да правя, както сега, понякога си говоря, но най-често се надсмивам над себе си. Така е – сатаната също не е бил свободен да постъпва както си иска и положително не му е било весело. А всъщност сигурно в човешката история е имало не само един сатана като мен. Били са много. Изкушавали са глупавото човечество и то е използвало удобните случаи, за да им стоварва греховете си.
Вън трополят стъпки. Повдигам се от обкованото с кожа столче край камината и отмествам завесата на тясното прозорче. Долу минава отряд наемници-швейцарци. Вървят и мълчат. Остриетата на алебардите им святкат в здрача. Коморият им язди напред, но конят му се хлъзва и стърже с копитата си плочника, разваля строя на солдатите. Едно огромно червено слънце се е наболо на камбанарията отсреща.