Лучиано се бави някъде. Каза, че ще дойде тази вечер, но сигурно е останал при някой болен. Той има много работа напоследък и все повече потъва в нея. Подозирам, че прави това нарочно – иска да забрави договора си с мен. Смята, че е продал душата си, и се измъчва, без да го показва. Всички сме такива. Продаваме и купуваме несъществуващи ценности, а после страдаме.
Спомням си онази нощ, след като го измъкнах от подземията на замъка. Нощта на нашия договор.
Долу под нас беше градът. В ниското се трупаха островърхи къщи, нахвърляни без ред една върху друга, замръзнали в съня си. На отсрещния хълм се изрязваха кулите на замъка, далечни и малки като детски играчки. Не ми се искаше да говоря, исках само да стоя така, да мисля, че всичко е сън – мой детски сън от времето, когато ми четяха загадъчни и малко тъжни приказки за глухи средновековни градчета и вълшебници, които летят в такива лунни нощи. Този път аз бях вълшебникът и даже нещо по-лошо. И разбрах защо сатаната носи винаги със себе си скръб.
Сигурно нещо от мен се предаде и на Лучиано, защото видях в очите му учудване. Той помълча малко и каза:
– Това е твоят глас, лукавий.
Вярваше го и затова не питаше. После заговори. Като човек, който няма вече какво да губи, решен на всичко. Като на изповед пред сатаната.
Не ми се иска да си спомням тази изповед. Това беше светът, в който ми предстоеше да живея, един див и жесток свят, и Лучиано ми говореше за него. И за себе си. Онова, което беше премислял в безкрайните нощи край жаравата, сега изплува от спомените, доби плът и кръв.
Помнел баща си, много далечен и блед. Една кула и една килия със зарешетено прозорче. Баща му го вдига на ръце, за да гледа през прозорчето. Долу има градче с остри покриви и изкривени от старост улици, а насреща – катедрала със статуи, по които кацат гълъби. Статуите били живи, те оживявали, когато баща му говорел, защото всяка от тях си имала име. И всичко било просто и добро.
После един ден отвели баща му. Светът в тази сутрин се напълнил с хора, а душата – с ужас. Звънели камбани, вън минавали стражи и говорели нещо неразбрано, но толкова страшно, че той никъде не можел да се скрие от техните думи.
Продали детето в солните рудници на Готкройц, за да изкупи греховете на бащата. Слънцето угаснало, спуснали го в мрак – лепкав, напоен със страх. В тесните срутващи се галерии, където не можел да се провре мъж, влизали само деца като него.
Една нощ избягал. Хванали го и го били до смърт. Оживял по чудо. Край каменните парчета сол, в бледата светлина на лоеничетата ужасът бавно се превръщал в омраза.
И когато сметнали, че е укротен, избягал пак. Някакъв скитник-монах го скрил, научил го да отвръща на юмрука с ритник. Живял сред скитниците, влачил се из пътищата полумъртъв от глад, вил с вълците в дългите нощи. А монахът говорел, че този свят е свят на дявола, и словата му били истинни, защото бил волгер.
После хванали и посекли монаха. Лучиано се спасил по чудо, но запомнил добре думите на посечения. Злото е тук, на земята, крепят го имот и власт и сатаната им се радва, защото те са дело негово.
Не исках да отричам. Гледах бялото му лице, светещо на луната, дългите му пръсти, които се свиваха и разпускаха, като че търсеха шия, и мислех за странните пътища на думите. Те не бяха негови, тези думи. Зад вековете оживяваха тайни сборници на еретици, отчаяни и вярващи люде, превзели живота повече от смъртта. Патарени, катари, албигойци – оракули на бунта, вещатели на края на света.
И тогава си спомних какво значи „волгер“. Това бяха те – богомилите, които се бяха разпилели по света и словото им беше подпалило душите. Бяха ги клали, горили, бесели, но думите бяха издържали повече от людете. „Волгер“ по странните закони на езика значеше „българин“.
Не аз бях негов, а той беше мой – кръв от кръвта на моите незнайни деди, посели смелостта и костите си по неизбродената Европа. Лучиано беше мой и никому другиму нямаше да го дам!
Сушах го и мълчах. Имаше моменти, в които ми беше трудно да го разбирам. Той говореше за хора, които смяташе, че зная, за места и събития, които никога не бях чувал. Разказваше за нощи и пътища, за преспи и смърт, която препуска в конски тропот по петите му, за градове, красиви като приказка. Един грък от Венеция го взел при себе си, посветил го в тайното изкуство да приготвя злато и отрови. Злато не направил, но станал майстор на отровите.