В онзи миг беше страшен. По бялото му лице бягаха тръпки, очите му светеха като очите на котката. По гърба ми лазеше хлад от думите му.
Майсторът на отровите Лучиано надминал учителя си. Защото съзирал във всяка отрова не смъртта, а отмъщението. Знаел дали жертвата ще умре с видения от преизподнята, или бавно ще линее безпомощна, докато измори и отегчи най-любимите си хора. Само смъртта е нищо – всеки умира. Но да чувстваш, че ще умреш, и да виждаш как хората, които са те обичали, вече искат смъртта ти и как скритом се готвят за погребението ти – това било дадено във власт нему, на Лучиано.
И докато по-рано никой не би подхвърлил за кожата му пукнат халер, сега курфюрсти и епископи започнали да си го оспорват. От това Лучиано нищо не спечелил. Животът му се превърнал в нескончаем затвор. Купували ги и го продавали като стока, докато попаднал тук, в отсрещния замък. Искали му да прави злато, а той не можел. Тогава си спомнили, че е волгер. Съдили го, осъдили го и пак му искали злато – смятали, че крие тайната. А той в отчаянието си повикал мен. Знаел, че лукавият не оставя своите слуги.
Същата нощ сключихме нашия договор.
– Приемам! – шепнеше Лучиано. – Бъди проклет, лукавий, аз приемам! И не ще се кая после, а ти!
Той беше решил нещо, но не каза какво.
Така волгерът Лучиано получи безсмъртие, а аз – един опасен спътник. Сега ние двамата сме странна двойка. Един доктор по теология и риторика и приятелят му лекар. Пътуваме от град на град. Уважават ни, но малко се страхуват от нас. Сигурно и хората като кучетата имат шесто чувство и долавят отдалече нещастието. Усещат, че нещо с нас не е в ред.
А иначе всичко е чисто. Теологията е почтено занимание и не е трудно. Аз доказвам съществуването на господа бога. Даже за един посредствен Мефистофел като мен това не представлява особена мъчнотия. Говорят също, че съм добър астролог. Трябва да призная, че за тази доста несигурна слава и аз съм малко виновен. Два-три пъти предсказах някои неща – какво да се прави, трябваха ни пари. Моята младежка любов беше историята и горе-долу зная какво ще се случи в този загубен шестнадесети век. Впрочем не трябва да бъда несправедлив. И докторатите, и имперската грамота заслужих заради съветите, които дадох на Хесен-Нойбург, но това е друга история. С графа и сега сме добри приятели и ще го търся, ако около мен стане горещо. Така е – започвам да мисля, че между ясновидците от всички епохи е имало пришълци от бъдещето.
А Лучиано от отровител стана лекар. Показах му някои неща. Моите скромни медицински познания, с които в собствения си живот не отидох по-далеч от пустинята и Бахир, са за лято господне 1524-то чисто магьосничество. При Лучиано идват на тълпи, пътуват с дни, чакат го с надеждата, че може да вдигне и смъртник от одъра. Това е и добре, и зле. Добре е, защото златото се сипе върху него като Крез, защото му се кланят и има всичко каквото пожелае – от най-екзотичните ястия на трапезата си до най-красивите и глупави жени в леглото си. А е зле, защото ще заговорят – може би и говорят! – че е продал душата си на дявола. И колкото и да ми е неприятно, това ще е самата истина.
Впрочем Лучиано вече не ме нарича „лукавий“, а „мъдрий“ – има известна разлика. И не ме проклина. Мисля даже, че ме уважава. Така, както и аз го уважавам – за смелостта, за омразата му към неправдата и лъжата, за пълната липса на корист и себелюбие. Той още не ми е казал какво имаше наум онази нощ, когато прие безсмъртието, защо го прие. Във всеки случай – не търсеше щастие, нито някакво вечно блаженство. Мога само да подозирам, когато премислям вярванията на богомилите, но не съм сигурен.
Вън се хлопа. Мисля, че е той, познавам начина му да чука. И не съм се излъгал – чувам старческия глас на фрау Марта, моята икономка, която почтително го въвежда.
Лучиано сега е променен, доста по-различен от онази нощ в килията и на хълма. Дългите му черни коси са грижливо сресани и накъдрени. Облечен е богато, далеч по-богато от мен. На кръста му виси елегантна шпага, наметалото и ръкавелите му са обшити със сърма. Но са останали пронизващите очи, които не може да скрие. Богатство и неспокойство лъхат от всяко негово движение.
Фрау Марта се кланя и излиза, а Лучиано пуска наметалото си на моя стол. Няма поздрав, между нас не са нужни много думи.
– Седни! – казвам. – Не стой като статуя!
Вместо отговор той бърка в жустокора си, вади една тънко извезана кесия и я хвърля на масата. В стаята се разпилява звън на злато. Но на мен не ми трябват пари и той го знае много добре. Сатаната не се нуждае от пари. Тази мисъл ме кара да се усмихвам.