– Ти ли я изпрати? – каза Лучиано глухо и заплашително.
Очевидно не се отнася до кесията, а до нещо друго, което ми е още неизвестно, но което ще науча. Винаги се тревожа за него – той е готов постоянно да извърши нещо безразсъдно, донкихотовско. Впрочем дон Кихот от Ла Манча още не се е появил на този свят и има още доста време, докато се появи.
– Седни най-после! – казвам аз. – Какво искаш? Да извадя шпагата и да се бия с теб за нещо, за което нямам и понятие?
Аз всъщност нямам шпага, но това не е важно.
Лучиано сяда, а аз измъквам една дървена кана с вино и пълня две чаши.
– Настроен си философски – отбелязвам. – Да чуем какво си намислил. И не забравяй, че философът тук съм аз.
Той започва да се успокоява, отпива от виното и ме гледа. Както винаги имам чувството, че ме гледа някой друг с неговите очи, скрит зад фасадата на лицето. Намислил е нещо.
– Добро вино имаш, мъдрий.
– Една от малкото безспорни истини – потвърждавам аз охотно. – Друго?
Лучиано оставя чашата и я оглежда внимателно. Няма какво толкова да я съзерцава. Бохемски кристал – виждал ги е, тези чаши са ми подарък. Но това е отделна история.
– Защо ме изкушаваш? – казва той, след като дълго мълчи. – Това не влиза в нашия договор, мъдрий!
Трябва ми доста търпение, за да разбера какво всъщност е станало. То не е много сложно за разбиране. Вчера се е разболял майстор Йоханес Реалдо, един от знатните хора на Вертхайм. Родът Реалдо е род на търговци и лихвари, на благородници, купили благородството със злато, и на тъмни мъже, спечелили това злато. Даже самият епископ Бранда, господарят на Вертхайм, има нещо общо с този род. Разболял се е Йоханес Реалдо, най-старият от братята, и бързо извикали Лучиано. Било късно. Реалдо имал нужда вече не от лекар, а от свещеник.
Лучиано сторил всичко, което знаел. Стоял край смъртния одър на стария Йоханес цяла нощ и днес цял ден, докато болният гаснел. Чувал онази тишина, с която в къщата влиза смъртта, и виждал самата смърт, изправена до главата на болния, но се борил.
– Защо се измъчваш? – питам аз. – Ти в нищо не си виновен.
Той ме поглежда, като че ме вижда за първи път.
– Ти знаеш добре, мъдрий – казва той – защото ти я изпрати! Ти и никой друг! Защо я поставяш на пътя ми?
Малко по малко започвам да разбирам. Не мъртвият Йоханес Реалдо е смутил душата на Лучиано, а живата Маргарита Реалдо, младата му жена.
Ставам, за да не гледа лицето ми, и отмествам завесата. Отвън през обкованите в оловни рамки прозорчета нахлува залезът, стените пламват, виното в чашите се превръща в кръв. Дантелената камбанария на „Санкта Ана“ е като невероятно приказно украшение – черно върху златно. Бие камбана. Това е камбаната за смъртта на стария Йоханес Реалдо. И за любовта на Лучиано към Маргарита.
Ще минат години. Камбанарията ще се събори, ще се събори и Вертхайм, ще го оплячкосат и изгорят в Тридесетгодишната война и никой не ще си спомни за него. Върху камъните ще расте мъх – тъмен, кадифенозелен. А ние двамата с Лучиано ще скитаме като прокълнати в един свят, който ще минава покрай нас, защото няма да е нашият.
Обръщам се. Лучиано седи, затаил дъх. После каза бавно:
– Аз искам Маргарита от теб, мъдрий!
Връщам се пак на масата и доливам чашите. Все едно, не ще отбягна този разговор. По-добре е сега.
– Слушай – казвам. – А аз искам да ми отговориш на един въпрос!
– Питай, мъдрий!
– Защо прие тогава безсмъртието?
Той мълчи, свел устни.
– Какво скри тогава ти от мен? Ти не го поиска за себе си, това зная. Не търсеше щастие, защото всеки стига сам до своето щастие или до смисъла на живота си – това е все едно. Ти беше намислил нещо друго. Какво?
В стаята се спуска тишината. Тя изпълва ъглите, застава между нас – между моя Лучиано и мен. Долу, някъде в приземието, шета фрау Марта, стъпва тихо, за да не пропъди тишината. Но тя се е настанила добре тук. Бледото лице на Лучиано става още по-бледо.
– Ще ми подариш ли Маргарита, мъдрий? Истина за истина.
– Ще се постарая, Лучиано.
Той мълчи миг, после казва остро:
– Аз исках да те унищожа, мъдрий! Исках да бъда безсмъртен, за да те унищожа! Да намеря корена на злото и да го изтръгна. Но ти излезе по-силен от мен. Ти я постави на пътя ми. Аз не желая да бъда безсмъртен – гласът му преминава в шепот. – Не желая, чуваш ли! Искам Маргарита!
Лучиано е прав. Безсмъртието не му е нужно вече, защото смъртта е, която дава цена на нещата. Заради нея бързаме да вземаме, заради нея плащаме все по-скъпо, когато наближава краят.
– Ти искаш да ме унищожиш? – казвам аз. – Това е глупост! Сатаната е много нужен. Нали все трябва да има някой виновен за лъжата, за подлостта, за насилието? Това е. Ако светът остане без сатана само един ден, този ден ще е истинският ад, защото друг ад няма. Изпий сега виното и да помислим малко как да се добереш до натъжената вдовица!