Той ме гледа като лунатик, а аз си мисля за онази легенда – Фауст и Мефистофел. Значи Фауст съвсем не е търсил собственото си щастие. И Маргарита съвсем не е била онази смирена дъщеричка. Вековете са изопачили истината за Лучиано волгера. Моят Лучиано – потомъкът на еретиците-богомили. Само че какво ще стане по-нататък?
По-нататък не става нищо особено. Лучиано се изправи, той е дошъл на себе си.
– Добре – процежда той. – Ти обеща, мъдрий! Помни, че обеща!
Изобщо – добре се разбираме, няма какво да се каже.
Изправям се и аз.
– Нали нямаш нищо против да дойда с теб? – питам – Не ти ли се нрави моята компания? Ти и без друго ще я имаш во веки веков!
Намествам и аз нещо на гърба си и излизам. Трябва да видя как мога да устроя тази работа между Лучиано и Маргарита. А най-доброто място, където човек може да разбере как се устройват „тези работи“, е безспорно таверната на минхер Рогевен.
Няколко стъпала надолу и вход. Така е задимено, че в първия момент с мен става нещо съвсем прозаично – започвам да кихам. След това свиквам. Димът даже е приятен. Той е от голямото огнище, на което се въртят, набодени на дълги шишове, десетина пилета. Под сводовете се носи онзи неясен, но многозначен шум, който поглъща всички останали шумове и в който човек постепенно потъва и се отпуска.
Когато димът престава да ми люти в очите, виждам, че таверната е пълна. Покрай дебелите маси са насядали вертхаймските мъже – ковачите от улицата край реката, тъкачите от двете манифактури, лозарите, коларите, селяни, дребни търговци и прекупвачи – хора, които цял ден се блъскат из Вертхайм и полята наоколо. Те говорят, смеят се, лениво отхлупват капачетата на каните си с бира и преживят пържените хлебчета с мас, които фрау Рогевен така вкусно умее да приготвя. Ратаите на минхер Рогевен плуват в дима, между гласовете, вдигат празните кани и веднага поставят на местата им пълни.
Ние с Лучиано не сме за тук. За по-отбраните гости – за коншелите, пасторите и хората, които държат парите в този град, има една стая зад огнището. Там прислужва лично фрау Рогевен, дебелата стопанка, която сега наглежда пилетата над жарта. Трябва да имаш поне хиляда дублона в злато или стока, за да се запътиш към тази стая.
Фрау Рогевен ни вижда, бърза насреща ни и се кланя. Може да нямам хилядата дублона, но имперската грамота и известното ви приятелство с ландграф Хесен-Нойбург ни отреждат място само между най-тачените гости. А и Лучиано вече е достатъчно познат в града.
В стаичката седят пет-шест души – двама от коншелите, пасторът – отец Фром, и сукнарят Мюлхоф. Коншелите познаваме едва-едва, но със сукнаря и пастора сме се срещали и друг път. Колкото отец Фром е добродушен, затъпял от бира и леност, толкова Мюлхоф е зъл и завистлив. Чудя се даже дали съществува нещо, за което Мюлхоф да не може да завижда. Даже ако умреш, той ще завижда, защото ще мисли, че ти ще попаднеш в рая, а той – не.
Разменяме си обичайните приветствия, изчерпателни сведения за здравето и сядаме с Лучиано край пастора и сукнаря. Появява се мигом пълната като месечина усмивка на Фрау Рогевен и заедно с нея – две огромни кани бира.
Темата на разговора е една и не може да бъде друга – смъртта на майстор Реалдо, за която тази вечер разказва цял Вертхайм. Никой не е обичал стария, повече са се страхували от него. И сега сукнарят дава простор на злобата си, примесена богато с пожелания господ да опрости греховете на стария, който впрочем си е имал добра колекция от грехове.
– Все пак добър човек беше майсторът – казва сукнарят – и всички се надяваме, че бог му прати тиха смърт!
Последните думи са отправени не към мен, а към Лучиано. Мюлхоф тайничко се надява Лучиано да разкаже в какви страшни страдания е умрял майстор Реалдо. Съчувствието на лицето му е просто изумително – даже и за мен като сатана.
– Аз бих ви… – започва Лучиано.
Той се готви да каже нещо по-остро, но аз го изпреварвам. На мен Мюлхоф ми трябва.
– О, минхер, това е лекарска тайна! – намесвам се аз. – То е същото, както ако отец Фром би разказал някоя изповед, нали, отче?
Отец Фром ме гледа със сините си очички и кима. Той въобще не обича да говори много, а още повече в такива случаи.
– Тежко на нещастната фрау Реалдо – въздъхна Мюлхоф – толкова млада и вече вдовица! Вие не сте оттук, минхер, и не знаете, но хората си спомнят, и то добре…