Но и пастор Фром, изглежда, преценява, че не бива да се прекалява при спасението на душите, защото става, взема кесиите и се кръсти. Следвам го и аз в кръстенето. Ние сме абсолютно единодушни.
После той сяда пак, примигва с очичките си и пита:
– Е, синко, аз съм само един стар и болен човек, но какво може да стори един стар и болен човек за тебе, знаещия всички науки?
Аз не искам нищо особено. Просто – неговото снизхождение към грешните, защото кому можем да бъдем съдии ние тук, на този свят?
Той напълно одобрява моята теза за неподсъдността и за прошката. Седи и кима.
Точно така искам да седи и да кима и да не знае колко време се бави Маргарита Реалдо в изповедалнята. За останалото ние с Лучиано ще се погрижим – църквата „Санкта Ана“ има няколко изхода. Маргарита Реалдо ще идва всеки петък за опрощение на греховете си.
Пастор Фром премисля. Претегля в ума си тежината на моите кесии и тежината на греховете – бъдещите грехове на вдовицата. Мисли дълго, отпива от чашата си и аз – от моята. После казва:
– Аз, синко, съм стар и болен човек. Очите ми отслабнаха, ушите ми недочуват. Но в едно съм съгласен с теб, знаещия науките. Трябва да прощаваме на каещите се!
Това за отслабналите очи и недочуващите уши е ясно. Споразумяхме се. По-нататък?
Пасторът се усмихва, този път и с очите си.
– Синко – каза той – а твоето злато наистина ще отиде, за да подкрепим нищите. На мен то не ми е нужно, за какво ми е? Грешният ще греши и нека го съди Онзи, който има право да съди единствен. По-добре е да нахраним гладния и да облечем голия!
Странното е, че казва истината. И сега разбирам, че той е доста по-умен, отколкото предполагах. С него или без него – Лучиано ще върши глупости. И Маргарита няма да го отблъсне. Нека една грешна любов да плати дълга си към хората с просеник и кълчищни ризи. А господ си знае работата. Впрочем с удоволствие установявам, че пасторът вярва толкова в господ, колкото и аз.
Пием виното и мълчим.
– Синко – подема пак пасторът – нещо не виждам напоследък твоя приятел в божия дом.
– Достойни отче, той помага от сърце и душа на болните и страдащите.
Казвам го като оправдание, но си мисля, че трябва да предупредя Лучиано. Пасторът може и да не се досети, че Лучиано е волгер и че се отвращава от църквата, но ако така продължава – ще проличи. Той и без друго ще натрупа доста грехове в идните дни, а който има много грехове, трябва и много да се моли.
– Тялото, мъдри синко, е нищо – казва пасторът.
Странни ми са тези хора, наистина. Отричат греховната плът, но това съвсем не им пречи да се грижат добре за нея. Мъдруват, че всички страдания са от бога дадени, но тичат за Лучиано, щом имат нужда от него. Почти нищо не знаят за болестите, а и това, което са знаели, са забравили. Суеверни, лицемерни, горди, храбри, объркани – сграбчили като удавници своята лъжлива вяра и не желаят да видят, че е лъжлива, защото смятат, че ако я сринат, ще се събори целият свят. А той, слава богу, доста добре си стои на краката и ще продължава да си стои през идващите столетия. В това поне аз съм сигурен.
– Ще поговоря с моя приятел, достойни отче – кимам аз разбиращо – и вярвам, че той ще се вслуша в думите ми.
Ще се вслуша – вятър! Лучиано никого не слуша. Само от мен малко се бои и не мога да разбера доколко ме ненавижда. Сега е загубил главата си по Маргарита и мога само да гадая какво ще произлезе от това. Нищо добро, във всеки случай.
Прехвърлям разговора с пастора в друга посока, споделяме последните новини. А те, новините, се движат така бавно, че умират от старост по пътищата. До нас стигат само далечни отгласи от неща, които са били, а може и да не са били. Някой воювал с някого, избивал и продавал в робство. Някой тръгнал занякъде, пътувал през седем морета и намерил страна, в която планините били от злато, а хората ходели голи и не се срамели от греха си. Антихристът бил слязъл на земята в образа на някой си Люмер и говорил на хората да не вярват в истината. А в Тюрингия ратаите палели плевните на замъците и се събирали по горите.
Наострям уши. Тюрингия не е толкова далеч, само на три дни конски ход и пасторът със сините очички съвсем не подозира какво ще излезе от това палене на плевните. Сега сме 1524-та година и на мен ми е добре известно какво ще следва в близките десетина години. Най-малкото – трябва да потърсим с Лучиано някое по-спокойно местенце. Само да приключим тази история с Маргарита Реалдо и веднага се махаме!