Той искаше нещо да отговори, но тогава изведоха смъртните и тълпата така зарева и така се залюля, че го изблъскаха някъде и го изгубих. Положително беше побеснял, но после щеше да размисли.
А когато един безсмъртен размисля, винаги е от полза.
На Лучиано това му трябва, защото той непрестанно е готов да се забърка в някаква история, от която после го вадя с голям труд.
Както беше историята с Петрус – един от коншелите в ратхауза. Не мога да си спомня без яд тази история.
Минхер Петрус се беше залежал, целият изкривен, без да може да мръдне. Изредиха се всички малко-много знаещи, пускаха му кръв, гряха го на пясък – нищо не помогна. Само за Лучиано не пожела да прати – боеше се сигурно, че ще му вземе много скъпо. Което е право. Лучиано наистина не прощаваше на такива скъперници като него.
Един неделен ден Лучиано дойде при мен. Видя ми се развеселен. Тъмните му очи се смееха на бледото лице.
– Какво има? – попитах аз. – Щом си весел – не е на добре, пак нещо си намислил!
– Вярно е, мъдрий! Намислил съм да излекувам Петрус кривия.
– Откога такива намерения?
– От днес, мъдрий. Днес след литургия викарият излезе пред притвора и обяви, че благочестивият раб божи Петрус ще даде сто дублона на онзи, който с божия помощ го вдигне на крака и го излекува от тежката болест. Представяш ли си, ако го излекувам и трябва да даде сто дублона? Той ще се простре отново и ще умре!
– Това си го избий от главата! – казах аз. – Петрус да ти даде сто дублона! Няма да го бъде.
– Не ми е до парите – каза Лучиано – а до това да го накарам да плаща! Петрус друго не заслужава – един по един да брои дублоните!
– Няма да го бъде! – повторих аз.
Но Лучиано не ме послуша. Отишъл и – какво е правил! – но на втория ден вдигна Петрус кривия. На края на седмицата Петрус отиде на литургия.
Вечерта Лучиано пратил слугата си за парите. Но Петрус не само не дал нищо, ами и казал да набият слугата!
– Твоят господар – казал Петрус – е слуга на дявола! Обещанието беше да дам сто дублона, ако някой ме излекува с божия помощ, а той нито веднъж не спомена светото име господне! Значи, твоят господар нарочно ми е пратил тази болест, за да вземе от мен сто дублона!
И набили слугата.
Чух само виковете по уличката и пратих фрау Марта да разбере какво става. Тя се върна на минутата и ми разказа. Битият отишъл при господаря си Лучиано и какво ще стане – никой не знае.
Изхвърчах като вятър и през цялото време, докато тичах към Лучиано, бях със свито сърце. Ясно беше – предизвикваха го, за да му отмъстят, че беше правил добро.
Срещнах го на прага. Беше наметнал пелерината си накриво, под нея се подаваше ефесът на шпагата му. По лицето му нямаше капка кръв.
– Спри се! – казах аз. – Заповядвам ти да спреш!
В отговор той само измъкна шпагата си. Щеше да ме прободе.
– Махай се! – зарева той. – Махай се, черна сило! Дошло е време всеки да получи своето!
– Не е дошло още! – пресякох го аз. – А ти си един глупак и нищо друго! Кому оставяш Маргарита? На старците от ратхауза?
Това го отрезви. Той още държеше острието пред гърдите ми, но ръката му затрепери.
Аз ритнах ефеса и шпагата се изтърколи по плочите.
– Прибирай се! – заревах този път аз. – Не виждаш ли, че те това чакат, а ти се навираш в ръцете им! Назад!
И тъй като той още стоеше като пън на вратата, наложи се да пусна в ход пестниците си, за да го изблъскам. Вкарах го вътре.
– Слушай! – казах аз запъхтян. – Повярвай ми, няма да мине и седмица и ти ще бъдеш отмъстен! Вярваш ли ми! Кога съм те лъгал?
Той стоеше и ме гледаше, но вече не тръгна. Мислеше за отмъщението, което му обещах.
А то дойде много просто. Точно след седмица Петрус отново се строполи на легло – този път още по-зле, отколкото преди. И всички обвиниха него, а не Лучиано. Никой не знаеше, че такава е болестта.
Така – в зло и добро – вървяха нашите дни.
Когато сега размишлявам върху събитията, които последваха, мога да открия в какво сбърках. Правих това, което смятах, че е нужно да правя, за да бъде всичко добре. А излезе лошо. Може би в това е проклятието на всички Мефистофели – даже когато искат да сторят добрина, вършат зло.
Аз не разбирам хората от този век, в това е всичко. Пришълците от бъдещето не са разбирали хората, сред които са попадали. Опитвали са се да оправят – с най-добри чувства, разбира се! – неща, които са им били чужди. И резултатите са били печални. Легендите за сатаната се умножавали, благородното човечество му пришило опашка, подковало го с копита и го дарило с порядъчна доза злина. А Мефистофелите (защото те не са били един, както ме увери Сибелиус) искали да помагат. Като гледам неразбориите, които аз създадох – добре са помагали – няма какво да се каже!