Най-напред се объркаха историите около изкуството на Лучиано да лекува – изкуство, на което аз го научих. Той беше умен и можеше, имаше вродено чувство за болестта и на мен ми беше приятно да му разказвам неща, които сам знаех. Но той беше така дързък и самоуверен, че настройваше всички против себе си. Даже болните, които беше вдигнал от легло, се обръщаха срещу него и гледаха повече да не го срещат.
– Това пак ти си го измислил, мъдрий! – казваше Лучиано. – Най-много да мразим онези, които най-много са ни помагали!
Аз обикновено не отговарях на горчивите му забележки, защото знаех колко е страдал, но веднъж ми прекипя.
– А ти, какво искаш? Да знаеш и да можеш, без да платиш нищо за това? Без да заслужиш поне малко омраза? Така ли, Лучиано?
Той ме загледа, помисли малко, после се засмя:
– Значи, така… както тогава при дървото, с ябълката!
Сега беше мой ред да го гледам и да съобразявам. Разбира се, онази смешна легенда за дървото на познанието и за змията! Значи и тогава е имало някой, който е живял не в своето време и се е опитвал да учи на разум човечеството. А то после струпало за свое собствено оправдание всички световни грехове на неговата глава.
Исках нещо да му отговоря, но после махнах с ръка и се засмях и аз. Интересно как ли си представяше Лучиано, че мога да се превръщам в змия.
Така вървеше. Лучиано лекуваше, както аз го бях научил. Помагаше и събираше ненавистта на вертхаймци. Тичаха, когато се нуждаеха от опитната му ръка, но се бояха от острия му език. Само страхът от граф Хесен-Нойбургски задържаше Вертхайм да не ни посочи градските врати. А и ние отдавна да си бяхме отишли, ако не беше Маргарита Реалдо. Лучиано беше луд. Луд и щастлив. И, изглежда, само в тези дни не съжаляваше, че си е продал душата. Пастор Фром изпълняваше договора съвсем добросъвестно, не можехме да се оплачем от него.
Не, работите не вървяха добре, моето чувство не можеше да ме лъже. В Тюрингия ратаите започнаха да палят не само плевниците на замъците, а и самите замъци. Бяха пратени наемници срещу непокорните, но от солдатите не беше се върнал никой. А във Вертхайм хората станаха затворени – не ни поздравяваха. Опитах се да предупредя Лучиано, но той не желаеше да ме слуша.
– Ти можеш всичко, мъдрий! – казваше той. -Даде ми Маргарита, бъди добър да се грижиш за мен и за нея!
И аз се грижех както можех. До нощта, в която се върна брат ù. Очаквах този брат, имах мътното предчувствие, че ще се върне и че това ще е краят на щастието на Лучиано. Но не подозирах, че той ще е такъв.
Валентин се върна в една късна есенна вечер. През деня беше облачно, но вечерта задуха вятърът, разгони облаците и небето стана червено и прозрачно като стъкло. Вървяхме с Лучиано из улиците и бях спокоен както никога. Той след малко щеше да види Маргарита, а аз щях да свия към избата на минхер Рогевен.
Вървяхме и говорехме, не помня какво. Есента беше вече изгорила листата на орехите из дворовете и от градините се носеше горчивата миризма на хризантеми, от която се свива сърцето. Нищо не можеше да се сравни с такива вечери. И пролетта даже. Безсмисленият майски хаос, когато всичко се надпреварва да цъфти, не ме вълнува толкова. Есента има едновременно вкуса и на младо вино, и на смърт – много по-хубава е.
Вървяхме по улицата към катедралата – една от пустите странични улици, когато от ъгъла се отдели силуетът на мъж. Той не се размина, а застана пред нас. Беше висок, едър и рус, в груби солдатски дрехи, с ботфорти, покрити с кал – така, както ги носят истинските солдати. Той скръсти ръце на гърдите си и ни загледа презрително. Беше несимпатичен, безкрайно несимпатичен и нагъл.
– Навреме идвате! – каза той. – Аз пък мислех, че още ще трябва да ви чакам, плъхове такива!
Лучиано побеля. Не от страх, а от злоба. А и мен, трябва да призная, ме хванаха дяволите. В такава спокойна вечер – и изведнъж – този натрапник! Но все пак се опитах да бъда внимателен. Обърнах се към Лучиано:
– Отстъпи, аз ще се разбера с него!
Това, изглежда, бе сметнато за страх, защото онзи стана още по-нагъл и наду устни:
– Страхливец! Я ела по-насам да те разгледам, преди да измъкна мръсната ти душа!
Не виждах как ще изпълни заканата си, но очевидно беше намислил да го стори. Лучиано изсъска:
– Ти… кой си? – и бръкна под наметалото си.