За всичко това научих от събирачи на данъци и едили, които идваха при мен да проверят нивото на водата и да побеседваме. А небето видях сам.
Една сутрин чух тропот на коне, излязох пред дома си и забелязах разкошна колесница, която тъкмо спираше. От нея слезе някакъв дебел мъж, приближи се и ме огледа.
– Ти ли си поетът Вергилий? – попита недоверчиво дебеланкото.
– Да – отвърнах. – Така ме наричат.
Тогава той направи нещо, което съвсем не очаквах: отстъпи крачка назад и ми се поклони. Реших, че и този ме бърка с Вергилий Марон.
– Не съм от кръжока на Меценат! – предупредих го. А той на свой ред попита:
– Какъв Меценат?
И тогава се досетих, че откак умря Меценат, хората, дето идваха при мен, бяха се сменили няколко пъти. А дебелият мъж ми каза, че неговият господар, освободеният от робство Улпий Урбиний, началник на градската канцелария на финансите, любезно ме кани в дома си да изпълня пред него и гостите му своите най-добри стихотворения. Съблазнен от очите си, които пък на свой ред бяха съблазнени от желанието да видят нещо ново, аз се съгласих. Тъй за пръв път напуснах акведукта на Апий и шумът на водата, който отдавна бях престанал да чувам, изведнъж се появи в ушите ми, щом се отдалечихме на половин миля от мястото.
А една извивка от пътя ми откри изумителна гледка. Рим блестеше под нас – велик, чист и мраморен. И в сутрешната мараня различих аркообразните очертания на единадесет акведукта, които като оловни лъчи се спускаха към града от различни посоки.
В дома на Улпий Урбиний аз срещнах Лучия, млада робиня танцьорка, и се влюбих в нея. И Улпий, който сам бе освободен роб, я освободи за мен на пищно тържество, като ù даде добра зестра, та ние да встъпим в брак. И още същата нощ за мен се разкри огненото тайнство на нейното тяло, което обикнах наравно с душата ù. И аз разбрах, че жената е необяснима като бог и затова е призвана да създава живота.
А в разкошната си къща Улпий имаше четири фонтана, водоскоци, воден часовник и дори баня с два мраморни басейна, тъй че водата, с която бях свикнал, не ми липсваше никак. Но от всичко най-много обичах да се къпя с Лучия в бледорозовата ù вана, където никой друг не можеше да я гледа съблечена.
После жена ми започна да не приема храна и след два месеца умря. Безумен от скръб, аз се простих с праха ù и с целия свят, защото твърдо бях решил, щом я загубя, да сложа край на живота си. И същата вечер взех остър кинжал и приготвих топла вана, за да изтече кръвта с по-малко болка. А когато прекрачвах ваната, погледът ми падна на едно огледало и аз с ужас открих, че за времето, откакто съм тук, а то бе няколко десетилетия, съм остарял едва с три тънки бръчици. Лучия бе умряла, а още по-рано бе умрял Улпий Урбиний. Извиках и със замах прерязах вените си на сгъвката. Заболя ме, но кръв не бликна. Изумен от станалото, ударих повторно. И пак не се появи нито капчица кръв! Тогава захвърлих кинжала и като гонен от божия поличба побягнах навън. А бог Янус, моят покровител, ми помогна да прескоча незабелязано градските стени.
Тъй тичах цяла нощ по пътища и просеки, докато най-сетне чух шума на водата в акведукта, построен някога от Апий. После издълбах това и то бе по времето, когато Траян разквартирува част от легионите си в полята край Сердика след победоносната война с Децебал.
Велико спокойствие и тиха наслада отмиват от душите ни раните и на най-безумната страст. Потърси себе си, човече, защото диханието е в теб и само тъй ще разбереш, че Вселената ти е родна сестра, а безкрайното започва и свършва във върха на твоите пръсти…
Седях непрестанно на това място, където бързата планинска река се вливаше в глиненото корито на акведукта, без да мога да откъсна себе си от чудното откритие, че аз не съм аз. А ходът на моята мисъл бе неподвластен на волята, защото собствените ми спомени сякаш не принадлежаха на мен. Исках да видя Рим, но си представях само оловните стрели на акведуктите, впити в плътта му, исках да мисля за разкошния дом на Улпий Урбиний и за всички други прекрасни сгради, но виждах единствено сивкави тръби, от които без прекъсване струеше вода навсякъде – в басейните, във фонтаните, в огромните кухни… Остра болка ме пронизваше винаги, щом си спомнях за Лучия, но и тя обсебваше моите мисли само къпеща се в разкошната си вана и докато се смееше звънко, водата проникваше в тялото ù все по-дълбоко и по-дълбоко. Припомнях си, но не по моя воля, как през последните месеци Лучия почти не излизаше от банята, защото навън лицето ù пожълтяваше и тя получаваше гадене само при вида на храна; дори когато жена ми отслабна толкова, че не можеше да върви, няколко робини я пренасяха на носилка до нейната вана и я полагаха под топлата струя. И там я намерих издъхнала – с очи, учудено вперени в падащата върху шията ù вода…