Велико спокойствие и тиха самотност отмиват от душата ми раните на дълбока скръб.
И ето че един ден помолих бирника Теренций, който ме посети, да стрие оловен прах в делва с вода и да пусне в делвата риба. А когато след малко време рибата изплува мъртва и обърнала към небето сребристосинкавия си корем, аз извиках от болка, защото по моето лице буйно зашибаха камшиците на страшна истина. И не с разума си, а с тъмното усилие на другия в мен разбрах по каква причина бе умряла жена ми Лучия толкова бързо и неочаквано. И по каква причина бе умрял Улпий Урбиний и хиляди още знатни граждани на Рим, защото не можеше да не ми направи впечатление, че сред простия народ има повече старци, отколкото сред нобилите. Акведуктите, същите тези „сребърни пътеки на благодатта, винаги обвити в пъстроцветни нимби на дъгата“, както ги бях възпял в десетки мои стихотворения, погубваха бавно Рим с отровното олово в тръбите си… И водата, от която всички ние пиехме, вече не бе чиста!
Много време преживях в плен на това страшно откритие, което направих по волята на двуликия бог Янус, покровител на входа и изхода и на всяко начало. А един ден от моите мисли ме изтръгна още по-странна случка.
Седях край скромния си дом, построен от Апий, когато дотича запъхтян и окъсан плебей, хвана ръката ми, преди да успея да се опомня, и бързо заговори:
– Чуй ме, приятелю, брате мой, чуй всичко, а каквото запомниш, разкажи на другите! Защото мен всеки миг ще ме погубят поради бога, в когото вярвам, а аз за него ще умра с кротост и смирение, тъй както той умря за мен на кръста… Християнин съм аз, отшелнико, което ще рече, че вярвам в светата и неделима троица на сътворителя Йехова, неговия син и изкупител на земното зло Иисус и Светия Дух, що вечно лети над земя и вода, за да носи благодатно разкаяние. Моят бог не е зъл и страшен като вашите, а благ и добър. Той не иска жертвени огньове и кръв, но, напротив, праведен живот и молитва. И всички са равни пред него, брате мой, и самият император не е по-горе от сетния плебей. А на болните и мизерстващите той казва: „Последните ще бъдат първи!“. А на онези, що цял живот са осъдени да бъдат роби: „Елате при мен, всички унизени и оскърбени!“. Кой от другите диви, развратни и жестоки богове е по-велик от него? Да, аз ще умра, но след смъртта си не ще отида като теб в мрачното царство на Плутон и Прозерпина, а ще се въздигна до третото небе, до благите лица на ангелите в селенията небесни… Стани християнин, отшелнико, защото няма по-справедлив бог от Йехова и неговия син Иисус, агнеца…
В този момент пред дома ми изскочиха десетина лековъоръжени войници, водени от центурион. И като ги забеляза, християнинът стисна до болка ръката ми, а сетне сам се хвърли с див смях срещу меча на един от войниците. И аз видях как острието хлътна в тялото му и след миг издълбаната в метала бразда почервеня от кръв.
А центурионът гневно извика и като се затича към своя войник, перна го силно с тъпото на меча си, без да престава да крещи, че този нещастник е трябвало да умре утре, на триумфа на император Александър Север. После погледът му падна на мен и той попита:
– И ти ли си против нашите богове?
– Не – отговорих му. – Аз съм против вашата вода.
– Все едно – каза центурионът и направи знак на войниците си да ме пленят: – Ти ще умреш утре вместо него!
Тъй аз отново напуснах акведукта, издигнат от Апий Клавдий, без да зная, че този път го напускам завинаги.
Звук, подобен на пчелно жужене, прониква в трюма на голямата галера, а светлината ненадейно се усилва – сякаш някой е раздухал напоени с картагенска смола влакна – тъй че можем да видим лицата си зад еднаквите одежди, но очите прекалено бавно свикват с все по-обилния блясък и успяваме да различим само смътни очертания на плът, а чрез другия, огромния кристал, който ни отделя от звездите, внезапно откриваме липсата на тъмнина навън и с трепет следим гонитбата на цветове: синьо като бездънно море, смарагденозелено, синьо като персийски сапфир, перленобяло, жълто като злато, а сетне – топазеножълто, остри езици на рубинови пламъци… Самите ние не можем да извършим никакво движение, сякаш в жилите ни тече разтопено олово, и дишаме с мъка, а помпата на живота конвулсивно се блъска в гърдите и това продължава сред някакво велико безвремие – нито кратко, нито прекалено дълго. А после се прекъсва нашето странно пътуване, напомнящо шеметно падане отвисоко. И един голям миг всичко е тихо. И страхотната тежест вече не притиска телата. Тогава пак се разтваря пролуката над нас и пак на ръба ù застава красивият момък, горд и величествен, и сигурно бог: той бавно ни оглежда с дълбоките си очи, а ние знаем, че сега момъкът ще вдигне ръка и ще посочи някого, който ще напусне трюма на галерата и повече никога няма да го видим… Знаем това, защото се е случвало вече много пъти по време на дългото пътуване. И всеки до болка желае той да бъде избраникът, а момъкът вдига ръка, посочва мен и изведнъж сякаш сребърна стрела пронизва гърдите ми…