Такава чудна мистерия ми се яви онази същата нощ, след като ме плениха войниците на император Александър Север и лежах заедно с тридесетина християни и други престъпници в подземията на най-големия амфитеатър на Рим, очаквайки да чуя присъдата. Знаех, че ще умра, но не изпитвах и най-малко съжаление към себе си. Напротив, лекота владееше мислите и душата ми, защото единствено смъртта можеше да сложи край на всички терзания, както и на все по-честите пристъпи на лудост, които ме обсебваха. А какво, ако не лудост бяха моите натрапливи видения, също и усещането, че аз не съм аз? И за пръв път тогава в мен проникна ясният смисъл на видяното и разбрах, че красивият момък, който вдигна ръка и ме посочи сред останалите, беше самата смърт…
А на другия ден, щом научи кой съм малко време преди триумфа си, император Александър Север ми предложи избор, като обеща да ми подари живота, ако веднага съчиня хвалебствени стихове за него и ги изпълня на арената така, че всички да покажат юмруци с милостив палец. И аз го сторих, защото моята плът бързо се предаде пред мисълта за страданията, които трябваше да я успокоят. Тъй за един ден извървях пътя от кървавия пясък до ложата на императорски любимец и с почуда открих, че той е по-кратък, отколкото изглежда. И заживях пак в Рим, в още по-голям разкош, без никога да съм го искал, а сенаторите ме поздравяваха почтително, но не успяваха да потулят злобната завист в очите си. Други бяха и хората, и градът, който познавах от времето на Улпий Урбиний, въпреки че оттогава изминаха не повече от стотина години. Но дълго не можех да намеря разликата, докато един ден забелязах, че собствените ми нескопосни стихове излизат по-тромави от предишните. И разбрах – всичко беше станало бавно. Нобилите се движеха с усилие, което напразно искаха да прикрият с маска на достойнство и мъдрост. Търговците не се пазаряха на висок глас, а мързеливо. Центурионите командваха отпуснато и често се озъртаха. Дори робите изпълняваха заповедите на господарите си така, сякаш че вършат чужда работа, заслушани в шепота на струяща отвсякъде вода…
А император Александър Север, моят покровител, беше много плах и много жесток човек. От враговете му разбрах, че неговата баба Юлия Меса сама влязла в заговор срещу другия си внук, за да се наслаждава тайно на властта. Когато тя умряла, майката на императора – Мамея – добила голямо влияние над него. И триумфът в чест на победата над персите, на който той ми подарил живота, всъщност бил приумица на няколко легати, за да се хвърли златен пясък в очите на гражданите след принудителното отстъпление на римските легиони от Изтока. И никаква победа всъщност нямало! Бях изненадан с колко много врагове се е оградил Александър Север…
А една лунна вечер, две години след триумфа си, самият той влезе в стаята ми и като ми предложи чудесно вино, с обещания за големи награди се опита да ме обладае. И тъй като аз от ужас и отвращение се развиках, в помещението нахълтаха трима гвардейци от преторианската свита. С голи мечове те се втурнаха към нас, отделиха от мен императора и със собствените си ръце го разкъсаха жив. Сетне същото сториха и с Мамея, а на мен предложиха избор между скорошна смърт, ако не напусна веднага двореца, или служба в легионите. И отново плътта избра вместо мен и волята ми…
Тъй попаднах в обоза на легата Максимин, известен още с прозвището Тракиеца, защото бе варварин, роден извън границите на римската държава. А почти едновременно с пристигането ми дойде и вестта, че войските въздигат Максимин Тракиеца за император…
Помня, че от сутринта ни покри бездънно синьо небе, а самият ден се случи горещ и душен. И още към обед на централния форум започнаха да се стичат първите малки групички от безделници, засукани матрони и скучаещи войници. А когато слънцето омекна и сенките станаха дълги, оживлението доби непознати за мен размери. И целият форум почерня от хора, сякаш войнишки сандал бе сритал огромен мравуняк по пътя си.