Но ето, от двореца излязоха двадесетина стражници със запалени факли в ръце, раздвоиха редицата си и очертаха незавършен в долната си част квадрат. Скрит оркестър отрони няколко гръмки акорда, а когато спря, пред народа се появиха висшите държавни служители, разделени по ранга си на „изтъкнати“, „най-съвършени“, „най-светли“, „най-почтени“, „сиятелни“ и „най-благородни“. И според своя сан те заеха места около изсечения в самите стъпала мраморен пиедестал.
Още по-силно гръмна оркестърът и шестима телопазители изнесоха на разкошна носилка самия император Константин, украсен с всички атрибути на божествената си власт. А мравунякът се полюшна, изумен от великолепието, нададе възгласи, и поздрави с ръка се откроиха на факелната светлина. Щом телопазителите положиха носилката, императорът стана, задипли тогата си и като се възкачи на пиедестала, вдигна десница за тишина.
Беше време да тръгвам, затуй напуснах аркообразния балкон, откъдето видях всичко това, и заслизах надолу, към множеството. А коленете ми се подгъваха от вълнение, защото знаех, че за последен път ще декламирам пред толкова много хора. И не вярвах, че Константин ще пощади живота ми след всичко онова, което щях да кажа…
Стиховете дойдоха в ума ми бързо и без всякакво усилие от моя страна, сякаш равномерните ми стъпки и потайната съдба сами ги създадоха. Знаех, че са последните, и благодарих на съдбата, задето се родиха толкова лесно.
Преди време разговарях с Константин. Всички императори, с които случаят ме бе срещал, обичаха да беседват с мен, защото ги ласкаеше мисълта, че с едно движение на ръката си могат да премахнат завинаги езика и ума, които им доставят наслада. Но Константин, въпреки че за да стане единствен владетел, бе убил немалко хора, в туй число и самия август Лициний, беше изтънчен по дух. Тогава му разказах за водата, като подхванах разказа си от самото начало на моите спомени и завърших с намерението му да премести столицата на империята от Рим във Византий, след като, разбира се, построи там акведукти и водохранилища. И ето какво стори император Константин. Той повика „най-благородните“ и ме помоли любезно пред тях да повторя онова, което току-що бях разказал. А когато го сторих, разпери ръце и лукаво попита:
– Е, да повярваме ли на човек, който твърди, че е бил жив по времето на цензора Апий Клавдий Крас?
И всички се заляха в унищожителен за мен смях.
По навик шепнех първите стихове, въпреки че император Константин още говореше. Цялото това множество в краката му, нобилите и хетерите, колоните и препозитите, храбрите и загрубели легионери… всички те трябваше да забравят, че от утре свещеният и вечен Рим ще е град като всички останали градове в империята. Но те дори не знаеха, че Рим е обречен и затова Константин го напускаше почти панически. А Константин не знаеше защо Рим е обречен или поне – не искаше сега да мисли за това… Но след императора бе моят ред, като на придворен прокламатор, и аз щях да изрека истината. Тогава те трябваше да научат…
Сепнаха ме гръмки викове и разбрах, че Константин бе успял. Колко ли ми оставаше да живея? И дали стражниците, по императорски знак, щяха да ме пронижат веднага, или той великодушно ще ми позволи да кажа всичко? Възкачих се и когато стана тихо, вдигнах десница към гърдите си и започнах:
… Но кой говореше вместо мен? С гласа и стъпките ми, а с различни думи? Кой живееше в моето тяло? Плутон? Меркурий? Янус ли ме караше да продължавам? Или може би прекрасният момък от галерата, който ме спохождаше винаги в натрапчивите ми видения?…
А щом свърших, пак се понесоха възгласи и акламации, изразявани по най-груб начин. И император Константин, като се обърна към свитата на „най-благородните“, огрян от факелна светлина, рече:
– Е, да се лишим ли от поет, който така добре владее изкуството си?
А мъжете, след като почтително отговориха, ме поздравиха с погледи, в които личаха страх, изненада и подтиснато озлобление.
Такъв беше моят последен ден в Рим, защото още същата нощ, напълно замаян, тръгнах с двора на императора към Византий, наречен скоро след това Константинопол.