– Аз съм славянка – отвърна тя. – Мъжът ми беше римлянин като теб и се наричаше Флавий. Готите го убиха, а конунгът Аларих ме плени.
– Сердика е далеч – каза ти след малко.
– Край Сердика е моят дом – обясни тя просто. – Имам парче земя, градина и покъщнина.
И защо, ако не знаеше какво ще стане, ти, Вергилий, рече:
– За градина трябва много вода.
И чу смеха ù, а после и думите:
– Вода колкото искаш!
– Откъде я вземаш? – попита тихо, с надебелял и тромав език.
А тя обясни:
– Мъжът ми бе потомък на Траянов легат. Още прадядо му имал собствен водопровод, отбит от акведукта.
Сетне настъпи тишина и вие вървяхте дълго един до друг, без да се виждате, защото нощта беше безлунна. И когато ти се обърна, откри, че горящият Рим под вас е вече не по-голям от луна. Тогава, Вергилий, ти зададе своя последен и твърде безсмислен въпрос:
– Оловни ли са тръбите на водопровода?
– Че какви други могат да бъдат? – изненада се тя. – Странни са питанията ти, Вергилий…
– Защото пиеш отрова! – извика и ù разказа набързо всичко. А тя те слушаше внимателно и нейната почуда непрекъснато растеше. И ти позна това по очите ù, защото вече се бе зазорило.
– Ако мъжът ми не те уважаваше толкова, щях да помисля, че си луд – рече Елица, когато чу думите ти. – Не знам някой досега да се е отровил от нашата вода. Отровата убива бързо и в мъки. А водата дава живот.
Тъй вървяхте още доста време, Вергилий, и ти си спомни и ù разказа още много неща, а Елица все твърдеше, че разбира мислите ти, но не им вярва. Но не е важен разумът, Вергилий, а вярата; ти това не можа да постигнеш!
Сетне, когато крайно изтощени достигнахте нейния дом край Сердика и заживяхте там, и Елица стана твоя жена, нима в щастието си забрави тъй бързо всичко? И нима само веднъж тръпка премина през тялото ти – когато научи, че на запад империята вече не съществува? Та ти и това знаеше от по-рано, и всички го знаеха, защото последният император Ромул Августул, сиреч „Августчето“, беше непълнолетен син на готския военачалник Орест…
Не, ти и на щастие не си способен, Вергилий, тъй като с нечовешките си очи твърде бързо забеляза внезапните пребледнявания на жена си и безапетитието ù, и прекалената ù жажда. А Лучия все по-често взе да идва в съня ти, гола и обливана от вода…
Затуй довърши започнатото и послушай мен, Янус, бога на входа и изхода, и на всяко начало, защото само аз няма да те изоставя никога!
Излязох навън, стъпвайки върху нещо ситно, скърцащо, грапаво, няколко крачки, зашеметен, невероятно лек, вече знаех, това, по което вървя, е пясък, той е жълт, а кръглото зад мен, прилично на два съединени похлупака, е сребристо, бил съм вътре, сега не съм, трябва да вървя, да се отдалечавам, това е заповед, похлупаците след малко ще се отделят от пясъка и ще излезе силна вихрушка, другите са вътре, също така вътре са момъкът и девойката, аз няма да ги видя повече, но ще бъда винаги свързан с тях посредством силата на моята мисъл, която е длъжна да преодолява времето и пространството дотогава, докато те искат, о, как съм привързан към тях, о, как ги обичам, това е заповед, да, отдалечавам се, бъдете спокойни, силата на моята мисъл е безгранична, ще долита мигом до вас, ще ви донася всичко, о, как ви обичам, ето, това е храст, храстът е зелен, зеленото е цвят като жълтото, друг цвят е синьото, небето е синьо, земята е кафява, някои цветя са червени, никои цветя не са сребристи, това е четириного, то се нарича куче, аз съм двуного, аз не съм куче, това е двуного, тялото му е покрито с рогови израстъци – пера, аз също съм двуного, но не съм покрит с пера, аз не съм птица, това е двуного, то не е покрито с пера, то мисли, то изразява мислите си, нарича се човек, аз съм двуного, аз мисля, аз изразявам мислите си, наричам се човек, това е заповед, наричам се човек, лицето ми прилича на човешко, ръцете ми приличат на човешки, гласът ми прилича на човешки, постъпките ми приличат на човешки, аз изследвам, аз изучавам съществуващото, това е необходимо, това е заповед, защото е необходимо, трябва ми име, да чуя име на човек, за целта ще отида там, където има човеци, Вергилий, това е име на човек, аз съм човек, аз съм Вергилий…
Светлина.
Елица, жена ми, плеви в градината и тъй като вече е време за обяд, тя скоро ще ме повика. Трябва да я изпреваря. Бяхме много в трюма на голямата галера, в еднакви синьо-зелени одежди; момъкът и девойката над нас, недостъпните богове, о, колко ги обичам, сигурно са ме изоставили… Не, не е възможно да бъде така! Аз губя разсъдък! Кому е нужен полудял слуга? Янус, верният ми покровител, си свърши работата и ме напуска. Сега имам натрапчивата идея, че съм един са-мо-на-строй-ващ се про-це-сов би-о-ро-бот… Какво значат тези думи? Няма такава длъжност в Рим! И дали защото изследваният процес е приключил, моите енергетични депа деградират? Янусе, покровителю, какви ги дрънкам?…