Светлина.
Каменарят Никодим ми направи малък, но твърде устойчив на времето саркофаг. Вътре ще положа плочите, които издялах. Само с тях не се разделих никога, дори когато бягахме от горящия град. Носех ги в здрава торба от ярешка кожа и понеже ги носех винаги, не усещах тежестта им. И шестте издълбах тук, край Сердика.
Светлина!
А сега ето какво ще направя. Ще застана под арките на акведукта, заслушан в течението, и като събера цялата сила на мисълта си, и защото силна е обичта у мен, ще се опитам да освободя реките от отровното им ложе. А саркофага с плочите ще закопая предварително, за да не ги начупят от неверие. И ако някой ги намери, то след като узнае, че нечистата вода погуби Рим, нека го разкаже на повече хора. Това е последното желание на пътника, който се наричаше Вергилий, а ти прощавай и всички БЪДЕТЕ ЗДРАВИ!
Разбира се, този нещастник не би могъл да напише всичко това върху деветте мраморни плочи. Някои от използваните думи просто не съществуват в латинския език, а други имат там съвсем различно значение.
Не бих могъл да го измисля и аз. Наистина някога се увличах от литература, после от философия, но това съвсем не е достатъчно. По професия съм археолог.
В такъв случай трябва да се приеме, че казаното по-горе не съществува. Него го няма никъде. То се роди единствено в ума ми, докато се взирах в следите, съхранени от камъка, и пак там в самия мен умря. Все пак, струва ми се, че съм длъжен да направя известни пояснения за онези, които ще открият в тези плочи нещо повече от красива измислица.
Първото, което ме озадачи при разчитането, беше обстоятелството, че авторът им винаги се е намирал в центъра на интересуващите го събития. А това съвсем не е толкова просто, като се имат предвид продължителността на периода – около шест века! – и изключително тясната област на неговия интерес. Този Вергилий, казах си, като че ли е посветил целия свой неправдоподобно дълъг живот на един-единствен обект за изследване – акведуктите. Нищо друго не го е вълнувало така силно или по-точно: вълнувало го е само дотолкова, доколкото е имало някаква връзка с тях. Признавам, че не успях да намеря решението на тази загадка, докато той сам не ми го разкри. А тогава ме обзе страх…
Представете си могъща, високоразвита, овладяла космическите разстояния извънземна цивилизация. Тя изследва нашето минало без определена прагматична цел (впрочем за нейните цели аз и не бих могъл да съдя), строго спазвайки принципа за невмешателство. Необходими са ù съвършени копия на разумните същества на планетата и тя ги създава. Навярно биороботът Вергилий не е бил единствен, защото едва ли само акведуктите са я интересували. Но тъй или иначе той е бил предназначен да събира информация за древните римски водопроводи.
И той я е събирал – добросъвестно, педантично и спокойно, както се полага на един биоробот. В някакъв момент обаче се е случило непредвиденото – Вергилий явно е нарушил границата на допустимата за него свобода, решил е да се намеси, да промени хода на събитията… Защо? Не знам. Не се и наемам да търся обяснение. Но обработващият информацията свръхинтелект (или, ако предпочитате, суперкомпютър) сигурно е преценил, че вмешателството, изразено в съчиняване на стихове, не е чак толкова опасно, та да изисква незабавното унищожаване на биоробота. Така Вергилий продължил да съществува до самия край на изследвания исторически процес – гибелта на Римската империя, която гибел той естествено свързвал с акведуктите. Едва тогава ударил часът на неизбежното му премахване.
Ала извънземният разум сбъркал, макар и в един-единствен пункт. Със своите стихове биороботът успял да създаде прекрасен епос, написан в типичния за онова време иносказателен маниер. „Оловната вода“, която погубва Рим… Какъв символ на илюзиите, на нечистото благоденствие, на неумението и страха да бъде приета истината, колкото и горчива да е тя!
Да, остават без отговор много въпроси. Като този например: все пак имали ли са право изследователите да постъпят по такъв начин с него, създадения по подобие на човека, но лишен от способността да направи каквото и да е по своя воля ? Къде е в такъв случай сетният предел, последната граница, зад която другият разум не бива да прониква в подобния нему?