Чудно защо обаче за мен би било по-интересно да узная дали Вергилий в своя последен час е успял да разруши акведукта, или руините, пред които сега стоя, са резултат от естествения и неумолим ход на времето?
Уви, то упорито крие „съдинката с разковничето“.
Редактира: Александър Карапанчев
Публикации:
1. Антология „Нова българска фантастика '91“ – „Орфия“, 1991 г.
2. Сборник „Планетата на призраците“ – „Аргус“, 2002 г.
И попита войникът:
– Kой ме повика?
Янчо Чолаков
предположиха, че са се отдалечили достатъчно. От седмица не бяха променяли маршрута си в пустошта, равна като тепсия и гола като любимата четиридесет и втора жена на императора.
Светия войник, добър или лош, се бе облегнал върху ръбестите канати с цвят на гущер или скакалец, а превозното му средство пъплеше под него. Децата в онази част от машината, която напомняше каросерия на камион, растяха буквално не с дни, а с часове. Те наистина бяха като деца на животни, като сукалчета в ясла или кученца в колибка. Абсурдно бе, че никога не са виждали ни гущер, ни скакалец. Нито сукалчета в ясла, нито кученца в колибка.
Светия войник гледаше Тонатиух, слънцето на миштеките, което висеше в своята пещ подобно на голям жълт хап във възпаленото гърло на небето, а ръката на мъката бе стиснала сърцето му. И тази мъка беше някак си по-важна и значима от обясненията за онова, което я предизвикваше. Сама по себе си, сама като него.
Пустошта се ширеше пред погледа, без край, без други краски освен собствените. Сякаш бе излязла от нечие онирично видение. Изпилени облаци, досущ като кинжали, лежаха разхвърляни безпорядъчно над хоризонта. Тук-таме растеше куя. Навсякъде все тая противна куя, от чието лико местните правеха своите кафяви наметки. Нито едно различно от нея растение. Нито едно животно. Ни един бацил, поради което никой не страдаше от заразни заболявания, а раните не се инфектираха.
Подходящо място да бъдеш ранен. Без съмнение. Стига, разбира се, при злополука или война да не ти откъснат крайник и свещената ти телесна течност да изтече.
След километър превозното средство изхърка и спря.
– Техника кирлива! – въздъхна Светия войник и в гласа му се прокрадна непозната самия нему злоба.
Въпреки че бъкаше от електронни чаркове, всъдеходът му се нуждаеше от сериозен ремонт, за да продължи нататък. А той не разполагаше с време и помощници да го поправи.
Беше само един прост войник, изпратен на рекогносцировка, па макар и от отряда на белите пехотинци, които боготворяха своя харизматичен командир Ернандо като Господ.
Друг проблем беше, че до два-три дни провизиите му щяха да свършат и тогава сигурно щеше да му се наложи да реже парчета от себе си и да ги слага в микровълновата фурна… Шегата настрана, но и това не бе никакъв изход от положението.
Скочи долу и заоглежда возилото си, което сега се бе закотвило в туй обезводнено дъно, сякаш бе огромна скулптура на художник авангардист, изработена от скрап. Една статуя на бога на войната, изкована от плугове. Баталясала и разжамблена машина с форма на рак-пустинник, съвсем в унисон с местността, в която бе попаднала. Връз гърба и хълбоците на металическото ракообразно се мъдреше цяло селище с бунгала, бункери с амбразури, прожектори, ниши с леки артилерийски оръдия и картечни гнезда, разположени на двете обвити с бодлива тел странични улици. В този си вид то приличаше по-скоро на самоходен концентрационен лагер, отколкото на набързо пригоден спасителен пункт, в който са намерили последното си възможно убежище двайсетина обречени хлапета.
Колко бяха в действителност? В началото бе толкова зает с оцеляването им, че ги бе накарал да се преброят сами, и тогава черноокият Тонака бе нарисувал на пиктографската си диплянка червено знаменце, което съответстваше на числото 20. За преследвачите им пък, додето все още се виждаха подире им, бе надращил изображение на горящ храст куя, което значеше „четиристотин на брой“. Този знак се превеждаше също и като „толкова много, колкото са космите на главата“. Още по-объркващо бе, че имената на хората от народа мешика бяха съчетание от числително редно плюс названието на някоя всекидневна вещ.
Бяха напуснали столицата, именувана Града на Теноч, във втория ден от месеца, кръстен „вятър“, в последния час на нощта, който принадлежеше на бога на дъжда Тлалок, а понастоящем наближаваше пладнето на шестия ден – „главата на смъртта“.