Музика? Може би Ушуар е намерил звънящи камъни? Снощи го сънувах как танцува и разказва. Под прозореца ми растат сребристи ушуари. Изтеглям един от земята – в тичинките му трептят искрите на Ушуар. Оставям цветето и то мигновено се вкопчва с корени в почвата, сякаш никога не я е напускало.
Спасителите вече са близо – пеленгаторът ми улавя все по-силни сигнали. Дъщерята на Ушуар ме гледа с очите на баща си. Бих искал да дойде с мен; дали ще дойде? Косите ù са меки като трева, в която потъват коренитена моите пръсти.
– Затвори очи – казва ми тя. – Затвори очи…
Редактира: Вихра Манова
Публикации:
1. Списание „Съвременник“ – бр. 2/1978, 1978 г.
2. Антология „Сънувах човешко лице“ – „Буквите“, 2006 г.
3. Сборник „Мигновечност“ – „Аргус“, 2007 г.
Разговор с никого
Агоп Мелконян
Тогава помислих, че е само ласка на въздуха. Не беше бризът; бризът е самоуверен, върви гордо по водата, а онова беше друго. Мина плахо край мен, дочух гласа му като на уморен продавач, и си отиде. Сигурно подразбирах нещо от този шепот, защото се скрих под насмоления корем на една преобърната лодка и не исках да видя никого. Чаках го да дойде, да се промъкне в тясната ивица светлина между пясъка и греблата. Морето блестеше с хилядите си огледалца, гларусът беше тънка белезникава рязка на ръба между морскосиньото и небесносиньото. Чаках до тъмно, навярно и след това. Но то не дойде…
Ти не дойде. Беше преди тридесет и четири години, оттогава подозирам, че съществуваш, винаги сме били един до друг, а се криеш. Усещам край себе си твоите стъпки, гребена на дъха ти, вълната от светлина, тънкия гърч на флуида, които те издават, но никога не спираш, не се показваш. Аз искам това – да застанеш пред мен, да кажеш: ето ме! Защото ти си най-старият ми непознат, нали?
Когато се опитваш да ме заговориш, спирам да мисля за теб. Казваш, че се страхувам, но може ли човек да се страхува от нещо, което сам е измислил? Винаги съм живял с чувството, че съм измислен. Макар още тогава, преди тридесет и четири години, на брега на морето в мен да пропълзя неговото съмнение; тайно подозирах, че те има, и това беше най-мъчителното колебание. После те приемах като сън, измислица, фантазия, скрит глас или всичко това заедно. А сега ми казваш, че просто така съществуваш и това е единственият твой начин на съществуване – като глас.
Какво? Като мисъл, а после в мен тази мисъл става глас?
Не вярвам в самостоятелния живот на мисълта. Все пак някой трябва да я създава и носи, нали? Аз преценявам дали нещата са реални или не, по това може ли с тях да се започне детска приказка. Представяш ли си: имало едно време една мисъл… Кой ще повярва в такова начало? А не е все едно дали вярвам или не; тридесет и четири години са много, ако непрекъснато те тревожи една загадка, ако си живял в съмнение. Тогава бях хлапак, вярвах в липите и морските дракони, можех да те приема, но сега…
Искам да те разбера, но съм недоверчив, затова веднага станах подозрителен и нервен. Имам право на собствен живот; лош или добър, мой си е и само на него вярвам. Знам какво ще кажеш: първо си изработвам начин на мислене, а едва след това започвам самото мислене. Може би наистина трябва да бъде обратното, но такава е нашата логика – първо си създаваме принципи, методи, стил и чак след това ги прилагаме.
Толкова години си се крил, живял си тайно от мен, а сега внезапно влизаш в живота ми… добре де, в главата… с едно лаконично „здравей“. Опитваш се да бъдеш загадъчен, не искаш да ми кажеш цялата истина отведнъж. Толкова ли е странна тази истина? Мозъкът ми не е безсилен, не забравяй, професионално съм ангажиран с парадоксите, необичайното ми е занаят.
Трябва да ми кажеш къде си. Съвсем до мен, ако въобще си някъде? Виждам само метално шкафче, ампули с отвратителни лекарства, плик с лимони, писмо от жена ми. Комай това е всичко. Досадна болнична обстановка, нещо като дом на кандидат-покойника. Разбирам, че не си между тях, защото това са нещата от моя свят. Всеки живее с нещата от своя свят, носи ги в себе си, обича ги и винаги му е тъжно, щом трябва да се раздели, защото се привързва към вещите, а няма нищо по-глупаво от това – те ни надживяват и са неблагодарни. Твърдиш, че си тук, до всичко, обгръщаш всичко и аз не мога да те видя – кошмарно е. Сигурно е скучно да бъдеш мисъл и да си навсякъде, без да си никъде.
Признай, добре те измислям, майсторски го правя, всеки писател би завидял на въображението ми.