Днес съм бъбрив, приятно ми е да си говорим откровено. Наистина ли съм имал някакво видение преди съня си? Не помня, вече не помня, понякога изглежда сънувам с отворени очи. Много ми се натрупа напоследък, пък и тези болкоуспокояващи метадози…
Нали ти казах, разкапвам се по стълбите. Сега трябва да поздравя учтиво портиерката, защото всеки ден ми носи вестници. Глупаво е – да умираш и да четеш вестници.
Обвиняваш ме, че непрекъснато мисля за това. Учтив си, сякаш си възпитан в английски колеж. Казваш „това“, а става дума за края.
Добре ли кимнах? Горката, така ме гледаше, сякаш ми завижда. Може би наистина завижда? Има някои, които завиждат на всичко, независимо какво е, просто за да подхранват в себе си това усещане. И го отглеждат с много страст, с много енергия, необходимо им е, живеят с него. Не бях точен – живеят заради него.
Ти трябва вече да ги разбираш тези неща. Тридесет и четири години ме изучаваш и покрай мен си започнал да разбираш и другите. Както аз ги разбирам, както аз ги приемам. Станал си вече мое продължение. Не си съгласен; ти си онова, което аз искам да бъда? Значи сега вървят един до друг стремежът и целта. Ти каза, че си мисъл, а какво е тогава другото, което жужи в главата ми и ме скандализира? Значи ти си мисъл, но не моята мисъл. Значи си мисъл, съвсем така, за себе си.
Идеално го рече, почти като Кант – „аз съм мислеща субстанция“. Изглежда, имаш и философски напъни. Не, не казвай, че не мога да го разбера, защото ще те обвиня, че страдаш от мания за величие.
– Аз не мога да страдам, аз съм само мисълта и нямам други проекции освен самата себе си.
Ти се сдоби и с глас, съвсем оживя. Гениално те съчинявам, имал съм неподозирани евристични възможности. Или съвсем откачам. Играта ме увлече и ще продължа. Да свалям картите: аз имам мозък, парче материя. Слушай – парче материя, което разбира себе си! Великолепно, нали! Това късче материя е скрито тук, то работи и продуктът му се казва мисъл. Представи се сега ти.
Не увъртай; разбира се, искам да стигна до дъното! Не ми е омръзнало. Пак повтаряш старата песен: двадесет години съм атакувал структурата на материята и не съм могъл да разбера, че големите истини са непознаваеми за нас. Доникъде няма да стигнем, ако всичко делиш на „вас“ и „нас“.
– Пълното знание за нещата е извън вашия хоризонт.
Ти пак се обади. Хоризонтът, приятелю, е измамна граница. Килограм и нещо вещество в няколко кубични дециметра са напълно достатъчни. Особено вещество с такива качества!
Последната вечер с Емилия бях ужасно уморен. Тя лежеше на рамото ми и разказваше нещо, а аз гледах Орион през капандурата. Жените най-много обичат да спят върху нечие рамо. Забият нос в гърдите ти, напълнят устата ти с ухаещи косми и така могат да преживеят дузина геологични ери. После се опита да рецитира Уитмън, но никога не съм го обичал, затова не слушах. Знаеш ли защо не обичам Уитмън? Защото е казал всичко, което аз съм измислил. Сякаш той е Михаил Бранев или аз съм Уолт Уитмън. Накрая Емилия ми рече: „Някой ден ти ще разбереш всичко“.
Добре де, каза ми: „Някой ден ти ще се опиташ да разбереш всичко“. И после добави: „И това ще бъде ужасно“. Аз мисля, че ужасното дойде.
– Още не си разбрал всичко.
Гласът ти вече не ми прави впечатление. Постепенно свиквам с него, по-приятно е да разговаряш с глас. Хрумна ми, че си щастливец. Сега например пътуваш без билет. Тук ще слизаме. На теб трябва да ти е безразлично, защото си навсякъде, значи не се качваш, не пътуваш, не слизаш.
Да, прав си, решил съм да се връщам. А кога друг път да го направя? Някаква сила ме дърпа назад, буди ме през нощите, чука по черепа и събужда всичко. И онези неща, които не съм предполагал да са живи. Те дремят в мен и чакат празника си, за да ме екзекутират с най-сладката екзекуция. Нямам власт над нея, но не я отбягвам, признавам. Нека да е духовен мазохизъм!
Има нещо мъчително хубаво в разбуждането на този килограм и нещо вещество. Само за час вътре се извъртяват десетина грандиозни представления. Дай му познато име, чуван звук, видян образ и той те изумява с великолепните си генерации, свързва живяно и неживяно в най-необикновени комбинации. Режисьорът вътре е красив и жесток; може да направи дисекция на всеки квант спомен, да го положи хладнокръвно върху предметното стъкло и да го разтвори със студен скалпел, без да го умъртви, а след това отново да го имплантира във върволицата от събития. Как става това, кажи ми де, как става!
– Вашата наука е такава – за да разбере, трябва да разкъса. Пред цялото сте безсилни. Мозъкът не може да бъде разбран с мозък.