– Никога не съм си го представял така – каза Егранах. Ден Сир рязко се обърна към него, художникът също, и те, точно както при първата среща, се загледаха един друг и всеки от тях бе осветен от сиянието на Реката, макар и от различни страни, и отново се опитваха да надникнат един на друг в очите си, но виждаха само чернотата на зениците…
– Е, какво, Егранах – каза ловецът. – Ето я твоята Река.
И без да каже нито дума повече, се обърна и тръгна по пътя, като настъпваше дългата си, скачаща по плочите сянка. Едва на първия завой се поспря и хвърли последен поглед към Извора на Реката. Стори му се, че там – в светлинната скулптура – вижда знака на човек, но скоро и светлината угасна.
– Броят на щастливите се увеличи с още един – промърмори Ден Сир. – Само че… ще съумееш ли наистина да бъдеш между тях, Егранах? Ще дораснеш ли до тази истина, в която те са потопени?…
Още дълго тук нищо не се променяше. Но прахът все пак започна да взима своето – тънък слой покри червените плочи, безсмъртните колони и пръстена, в който никога повече не блесна светлина. Лианите, поддържащи висящия мост, сляха въздушните си корени в непроходим гъсталак. И хората престанаха да ходят там, дори от любопитство.
Те ходеха по своя свят, който кипеше, мяташе се, успокояваше се, за да избухне отново в кладите на нови човешки страсти. Светът живееше, а някъде дълбоко в него умираше от старост един път, водещ към странно и непонятно творение.
Само от време на време сянка на летящ звяр го прекосяваше, безшумна и безплътна, готова винаги да изчезне, като че ли се е мушнала в някоя от безбройните пукнатини.
Редактира: Вихра Манова
Публикации:
1. Антология „Модели-2“ – ГМД „Лиляна Димитрова“, 1981 г.
2. Антология „Звяр незнаен“ – „Елф“, 2003 г.
3. Сборник „Мигновечност“ – „Аргус“, 2007 г.
4. Антология „Тринайсетте цвята на дъгата“ – „Човешката библиотека“ и „Тера Фантазия“, 2013 г.
Заклинание
Величка Настрадинова
Певицата Марта Матева се боеше от влажната пролет. Или, по-скоро, даваше вид, че се бои. Затваряше грижливо прозорците, загръщаше се с оренбургски шал, но страховете ù никак не ù пречеха да се разхожда привечер в гората край вилата. Капките, които падаха от дърветата дълго след като дъждът бе престанал, я развеселяваха. Струваше ù се, че мокрите носове на обувките ù са някакви животинчета, и тя снизходително ги съветваше:
– Друг път не ходете там, където не ви е работа. Друг път си стойте на сухо.
Внезапно глезените ù бележки секнаха. Тя чу някакво глухо пращене. В обвита от бръшляна беседка, подпрян на масичката, собственият ù съпруг, известният писател Матьо Матев, човек твърд, устойчив и несантиментален, трошеше съчки с необяснима настойчивост.
Марта начаса забрави всичките си преструвки, приближи съвсем тихо и го прегърна.
– Какво се е случило?
Матев притегли жена си, притисна глава до гърдите ù, задържа дъха си и не след дълго отвърна с привидно ироничен глас:
– Вживявам се. Като Флобер. Но както виждаш, не се получава.
– И какво толкова ужасно успя да напишеш в тая киша?
– Тук ли да ти го чета? – заядливо я погледна Матев, но Марта вече се беше наместила до него.
Не му остана нищо друго, освен да я загърне в широкия си според модата плащ и да започне:
„Някога имаше един Човек с необикновена глава. Тя струваше много, толкова много, че никой не би се решил да я оцени. И Човекът си живееше неоценен. Понеже главата му на вид не се различаваше от другите, хората не подозираха колко много струва тя, и не ù обръщаха внимание. Човекът беше скромен, на никого не казваше, че главата му има огромна цена. Само той си знаеше и това му стигаше.
Впрочем, ако ще говорим истината, трябва да споменем, че и учителите му забелязваха необикновената му глава, учудваха се: