– Ти нямаш дума в паметта си за нашето поле. Опитах се да я създам, за да я вложа в теб.
Не, не чувам нищо… Всъщност сякаш улавям… Трудно ми е, едва различавам следата… Крещи, дявол те взел, ако трябва! Аз искам да разбера това! А защо да не надничам зад оградата! Приятно е да се наднича. Нямам време за умора.
Какъв е този Тезис сто четиридесет и седми? Той изключва размяната на полезна информация между цивилизациите, така ли? И те никога няма да научат нищо за другите? Измисляш си. Аз искам само една дума. Разбирам, не е произнасяна с реч, сигнал е, взаимодействие на вашето поле, неуловимо за мен, но кажи ми тази дума и си отивай. Както я казваш на своите.
– Ние нямаме местоимения.
Значи всички сте един и един е всички. Вие сте много единици, слети в едно.
– Ние нямаме числа, не познаваме понятието количество…
Тогава нямате наука!
– Ние откриваме света не количествено и качествено, а същностно.
Стига! Никога не съм подозирал, че нещата могат да се разбират така – без числа и без качества. Никога не съм знаел това, значи не съм могъл сега да го вложа в теб, да го кажа за твоя сметка. Значи ти може би не си измислен от мен, съществуваш, реалност си, щом говориш неща, които не съм могъл да измисля. Кой ми казва всичко това?
– Аз ти казвам всичко това.
Остави ме сам. Да повървя край витрините, да слушам тремолото на дъжда по гърба си, да срещна жена с очи като луни и да я погледна с обещание. А после ще изпълня обещанието си. Ще завиждам на онези зад спуснатите завеси, които никога не са излизали от себе си на път към Орион, никога не са докосвали необятността през правоъгълника на капандурата и никога не са те срещали. За щастието им, че не са те срещнали! Искам да запея тази песничка: ла-ла-лии, ла-ла-лии…
Искаш ли да ти прочета какво пише жена ми в последното писмо? Какво като си едновременно при мен и при нея… Предполагам, че не надничаш зад рамото, възпитан си. „Мили Мишо, всички твои колеги вярват, че скоро ще бъдеш между тях.“ Тя сигурно има предвид покойните ми колеги. „Всички ти желаят бързо и леко лечение. За учебника не се притеснявай, аз сама ще изчета коректурите. Обещавам – много прилежно и внимателно. Статията ти в „Парабола” възбуди духовете. Всички я коментират. Хипотезата за пространствената неконстантност е истинска бомба! Сега се превежда на руски. Корнелия е добре, поправи петицата по математика и сигурно ще завърши срока отлично. Понякога тъжи за теб, дори ревнувам, но момичетата са по-привързани към бащите си. Вече няколко пъти по телефона се обажда пресилено учтив момчешки глас, но сигурно не е нещо сериозно. Пък и време ù е. Целувам те, Савка.“
Една жена може да заключи в десет реда цялото битие – твоето, своето и на всички останали. Тя вижда само контурите и пише със стила на евангелистите. Всъщност Савка е благороден човек, нали? Въпреки че има най-ужасния недостатък – физик без въображение! Над тортата е виртуоз, всяка нейна роза от масло е достойна за Лувъра, ще речеш – в тази жена всичко е фантазия. А започне ли да разсъждава за мъртвата природа, сама умира.
– Всички наричате себе си мислещи, а едва ли и един на хиляда може истински да мисли.
И слава богу! Мисълта е като дъжд, благодат е, щом ръми, завали ли – става потоп. И все пак Савка ми даде много любов, там жените са гении.
Днес болките са остри, нещо току пропълзи и ме пререже. Дали не пълзи самият рак? Чувал съм, че хората с моята болест в последния миг повръщат дроба си.
Някога в Созопол имаше един дърворезач, арменец, винаги брадясал и уморен. Беше библейски стар и с усилия мъкнеше дървеното си магаренце по улиците. Имаше мека бяла брада, а може би и ореол, може би, не си спомням вече. Спре на големия камък пред нас, запали, главата му трепери, а на върха на носа винаги носи застинала прозрачна капка. Спре на камъка пред нас и започне да си говори сам: „Сега е лято, леко ви е, сега всички сте деца на слънцето, любите се голи под смокините, но зимата ще дойде, не се е случвало да не идва, и снегът ще дойде, ви казвам. Зимата винаги идва за всички“. Не бързаше, беше спокоен като манастирска реликва, сякаш времето го беше забравило. Наведе се с пиличка над триона и започне зъб след зъб, зъб след зъб, сякаш наточваше скучното си битие. И пееше песен, на която никой не разбираше думите.
Добре, няма да се вълнувам. Ако съм спокоен, ще се спася ли? Не ми обещаваш.