И ще свърши експериментът, на който не разбирам целта.
Всеки болен от рак е крачка към непонятното бъдеще, към ново съвършенство, така ли?
– Твоят дроб е само прототип. Ако оцелее, ще стане принцип и метод, ако не – отново, по друг начин. Едновременно се опипва бъдещето на мозъка, на кръвта, на крайниците, на жлезите. Докато се роди човек, целият от ракови клетки.
Стига! Не искам, остави ме да свърша спокойно. Трябва ми глътка въздух. Не те измислих, за да се страхувам от теб. Играта е неравностойна: учиш ме на правилата, а сам не участваш, лукаво се измъкваш с това, че си навсякъде и винаги. Само аз хвърлям зара, местя фигурите си напред, към гарантираното поражение, а ти си безпристрастен наблюдател извън турнира. Ти винаги печелиш, защото не играеш.
– Искаше да го разбереш.
Искам и сега! Ти удрял ли си с камшик мозъка си?
Боли, но бяга, втурва се напред, пръхти от удоволствие, трепери от желание да победи. Жокеят е плах, страхува се, че конят му ще падне, ще се нарани и вече никога няма да стане, отпред има ров, след него препятствие, но конят хуква като щурав, вятърът свири в ушите му най-сладката музика, наречена движение. Ето, за миг губи силата на нозете си, преплита се – ще падне! – но ти удряш шпори в хълбока му, за секунда се откъсваш от гравитацията, за да му стане леко. Фаталната секунда, в която или ще паднеш, или ще победиш. Тогава ездач и кон се сливат, прехвърлят си енергия и страст и продължават. Тази секунда трябва да се издържи.
Ти удряш мозъка ми с камшик, но от това той хуква напред. Правил съм го десетки пъти, щом не иска да приеме неприемливото, защото мисленето е това – непрекъснато приемаш неприемливото, да чупиш кората на очевидното и да настаняваш на квартира в мозъка си парадоксите. Истините не могат да бъдат разбирани със здрав разум, дошъл от всекидневния опит.
Знаеш ли какво най-много ме смущава? Ние не разбираме онова, което знаем. Всички знаят „Панта рей“ и никой не го разбира, защото най-трудно се възприема движението. Говорим за еволюция, за логиката „рождение – смърт“ – мъдрости, гръмки демонстрации на интелигентност! Ти ми показа част от тази логика в огромните ù мащаби, в целия ù обем, но аз не я разбрах. Каза, че трябва да умра с милионите други като несполучливо решение, че трябва да си отида, защото това е необходимо, че точно това е отрицание на отрицанието и естествен подбор, за които с такава охота дърдорим. Но аз не те разбирам! Не мога да го приема, и това е.
Ще ти призная нещо: моят бог се казва Алексис Зорбас. Той е от онези богове, второкачествените. На всичкото отгоре е и смъртен. Така казваше Зорбас: „Пише ли в твоите книги, началство, защо живеят хората и защо умират?“. Всички се питат това, колебаят се да бъдат или не. При нас този, който мисли върху въпроса на Зорбас, го смятат за мъдър. Грехота е да ругаеш боговете си, но знаеш ли кое е най-срамното? Този въпрос е глупав, защото е некоректен. Няма отговор, а когато нещо няма отговор, то не е въпрос, нали? Затова питат ли ме: „Защо живеят хората и защо умират?“ – нали ти казвам, този въпрос е вечен – аз отговарям: „А защо пък не?“ – и ликвидирам философския възел.
Най-силно ритнах мозъка си, когато ми хрумна идеята за неконстантността на пространството. В началото се уплаших, а нямаше нищо странно – имах благословията на формулите; трябваше само да допусна, че дължините не могат да намаляват безкрайно, че има някаква най-малка дължина, метричен квант. Това не е моя идея, но другите стигаха до нея, а аз започнах от там. Щом пространството има кванти, трябва да има и вълни, разбираш ли? Щом в различните полета частици и вълни вървят заедно, навсякъде трябва да е така. Природата не обича разточителството на идеи.
Някога моят професор казваше: „Не търсете място за вашите идеи в природата, а търсете нейните идеи в себе си“. Стара школа. Ние, физиците, често слагаме своите мозъци в черепа на природата. Дори понякога се питам дали тя притежава всички тези идиотски качества, които ù приписваме?
И затова аз ù приписах още едно – вълни на пространството. И доказах това. Просто е – с матричен анализ. Но бях неудовлетворен. Савка ме съветваше да спра, защото изводите нататък ставаха невъзможни, неприемливи, в известен смисъл – еретични. Беше достатъчно за докторска дисертация и за осемдесетте лева над заплатата. Но маховикът вече се беше завъртял…
А ако кванти и вълни образуват пакети, както е в микросвета? Говоря за пакетите на дьо Бройл. Седем месеца търсих решението и то дойде с цялата си ужасна бездна от следствия. Тези пакети могат да имат произволно големи размери – от микро до мега, зависи от честотата на осцилациите, на трептенията на пространството. В първо приближение те са функции на космологичните константи. И освен това са вечни – докато има пространство, има и пакети. И въпреки това мен ме смущаваше нещо. Ако вселената наистина се разширява, а тя няма друга възможност, ще се променят нейните собствени трептения, пространството става неконстантно, растат и размерите на пакетите. Красиво, нали? И просташки логично – ето кое ме смущаваше. Добре ли слагах своя мозък в черепа на вселената? Правеше ли тя това, което аз искам да правя?