О, да…
Някъде там, на светлинни еони от тях, се сблъскват галактики.
О, да…
Вибрира, потръпва, пулсира, тупти Мирозданието.
О, да…
О, да…
В огньовете на Творението се стапят последните пластове лед.
О, да…
О, да…
Вселената взима си маската и пъстрия шал, пелерината, и тръгва – засмяна и ласкава – на бал, карнавал и за тримата.
О, да…
О, да…
Да! Да! Да, да, да!
… И се раждат галактики…
Истински вихър е Плам! С боси петички огъва тревите, и трева никне, където притича.
Ери пък – неотстъпно до нея.
Истина ли е? – пита се Жив, хванал флигорната в нова асана. – Крачето му не привежда и стръкче…
После отново извайва дъха си в песен на радост през три медни клапи. Три клапи, седем години; и покрай устните бръчици седем. Седем години до Смърт и с деца… седем години раздели и срещи: толкова щастие, толкова ноти…
Истина ли е? – Жив се запитва. – Те не я пуснаха, само за мене. А тя живее само за нас – само край нас става жива… И се засмива, и пръсти отпуска, от трите клапи връз нейните десет. Десет преплетени над сърцето му пръста; и две малки, могъщи ръце, свързващи него и нея; и тя, цялата: тръпнеща, плътно притисната, крехка.
– Обич, здравей…
– Аз… съм свободна…
Смърт почва да плаче, Жив – да се смее; смеят се-плачат.
Жив се обръща и здраво я гушва – да не я мъчат излишните думи – да си прелеят пламтящата радост.
– Тоя мой косъм… го пазя за тебе…
Усмихва се, а очите ù – два бента пред скъсване.
Жив взема косъма и го вдига към слънцето. Бялото заблестява в златисто.
– Не си ли млада да посребряваш?
Гледа я, а очите му – два пеещи извора.
– Аз…
Тоя път я прегръща, преди раменете да трепнат.
– Ставайки Смърт, посребрях…
Гласът ù глъхне, но не заглъхва.