– Ти разговаряш с мен.
Забравям, че ти не си аз, че си друг. Не искам да приема твоя начин на живот.
Живот ли казах? Жив ли си? Живите се хранят, размножават се, умират. Това е – раждат се, продължават се и умират.
Просто разговарям с никого.
Каза, че ракът е необходим, от него умирали само избраниците, защото това било стъпало към новото съвършенство. И всеки от нас има шанса да стане онзи – целият от ракови клетки. Знам всичко това, а не ми трябва. Защо го каза? И за космионното поле – защо?
Прекалено много съвпадения – аз съм болен от рак, аз открих космионното поле, аз разговарям с теб. Не е ли съмнително?
И нямам право да кажа нищо на другите, нали? Пък и кой ще ми повярва. Тогава да продължим, аз още мога…
Изумява ме съвършенството около мен, съвършенството на живота, а всичко се е създавало само! Преди милиони години едно странно химическо зрънце е тръгнало към светлината, убедено в своето добро начало. Кой му е дал силата да се бори? После зрънцето открива в себе си толкова могъщество, че иска да се раздели на две. Ето я цялата тайна: животът е в това, да имаш могъществото да откъснеш от себе си, да се отрицаеш, да се разпаднеш заради бъдещето. Камъкът и глината не го правят, а малкото живо зрънце се бори с времето, като се продължава.
Не е ли изумително?
Всичко бяга към хаоса, разпадат се световните подредености, а в клетката е обратното. Трябва да си много силен, за да се опълчиш срещу най-жестокия факт, срещу единствената необратимост. И да направиш от стремежа към съвършенство смисъл и цел, напук на растящата ентропия!
– Да си насочен срещу обстоятелствата, които са те създали и от които си зависим – това наричаш съвършенство? Да вървиш срещу тях със смешното самочувствие на мимолетен?
Това аз наричам самочувствие!
– И когато си натрупал най-много съвършенство, в един миг то се разпръсва сред молекулния хаос и разбираш, че хаосът е непобедим.
Прав си, така е. Петдесет или сто години непрекъснато намаляваш съвършенството на природата, за да увеличиш своето. Трупаш това съвършенство в себе си и после – край. Но има ли нещо по-хубаво от това да умреш от много съвършенство?
– Има. Да не умреш.
Малко преди смъртта си татко ме повика при себе си, хвана ръката ми и заплака. Той цял живот миришеше на риба, йод и водорасли, сигурно и на вятър, но вече съм забравил как мирише вятърът. Мога да различавам всички асистенти по дезодоранта и всички вина по аромата, но съм забравил мириса на вятъра. Тогава баща ми заплака и каза: „Осемдесет и две години, момчето ми, са само началото на един живот“. Притихна за миг, въздъхна и добави: „Но спокойно могат да бъдат и краят“. Нали ти казах, че нашият мозък не приема безкрайните неща, особено безкрайния живот. Той иска всичко да има начало и край, за да може да запълни разстоянието между тях със смисъл.
Веднъж той излезе надвечер за риба, но духна вятър от брега и до късно не се върна. Мама запали огън за ориентир и го чакаше. Тогава дълго гледах осветеното ù лице, ясно изразено върху чернотата на небето, с танцуващи светлини и сенки. Никога не съм виждал нищо по-прекрасно от майка ми. Тънки устни, издължен гръцки профил, очи с формата на гларусово яйце, в които никога не се появи гордост и злоба. Беше смирена жена, съпруга на рибар, но богата вътре.
Казах ù: „Мамо, приличаш на жената в църквата, дето държи къдрокосото бебе“, а тя: „Шшт, тя е Света Богородица“. Аз не знаех коя е тази богородица, но едва ли е била прекрасна като мама.
На сутринта, когато татко се върна, за първи път ги видях да се целуват пред мен.
И тя беше избраничка на съдбата, само че при нея експериментираха с кръвта ù.
Винаги съм се страхувал да седя до умиращ човек. Когато татко утихна и разбрах, че събира сили да си отиде, излязох да запаля цигара. Подлец ли съм? Подлец ли съм, те питам? Можех да бъда до него, можех! Но се страхувах да видя последната конвулсия на гърдите, очите в напъна им да излязат от орбитите си, жалките усилия на ръцете да сграбчат възглавницата, да хванат нещо от този свят, да се задържат за него, макар и за минута да бъдат още тук. Затова излязох да запаля цигара. След малко мама изпищя и разбрах, че татко не е могъл да се удържи, пръстите му са се изплъзнали, изтървал се е.
– От антиентропиен е станал ентропиен.
Знаеш ли какво е ефектът на Вернер – Бондарев? Забелязан е отдавна. Около умиращия се получава огромен удар от енергия, някакъв свръхинтензивен облак от непознати полета. Сякаш в мига на смъртта си той експлодира, взривява живота си. Като мощна ядрена гъба от непознати сили, които се възпламеняват с последния му дъх.