Страхът бе победил.
– Тъмнината ли те плаши, Светлина. Не плачи. В нея няма нищо опасно. Ела насам. Нося твоето име и ще ми е драго да се запознаем.
Сополивите сълзи набързо бяха прибрани в ръкава на блузката и Светлина любопитно се обърна към мястото, откъдето се чу звънкият глас. Няколко стъпала по-нагоре тя съзря седнало момиче. Първо видя езерца-близнаци, извираща къса, руса тревица и трапчинки, потъващи в бузите. Дрехите оставаха незабележими в мрака и само чифт бели гуменки игриво се поклащаха пред изчистващия се от уплахата поглед. Детето се усмихна. Изправи се и буквално прелетя разстоянието, за да поеме подадената ръка.
– Откъде знаеш как се казвам? Ти не си оттук, нали? Никога не съм виждала такива чудни очи!
– Така си е, често пътувам. А за името ти… чух, когато те извикаха. Благодаря ти за милите думи. Твоята коса обаче е по-хубава от моята. Фантастичен пожар е. Истински огнен водопад.
Малката и голямата се спогледаха и в същия миг избухнаха с кикота на стари дружки, които заговорничат по навик.
– Ще ти дам нещо.
Детето протегна шепи и в тях потъна малко, но тежко камъче. Малките и големите длани засияха с очертанията на преплетени пръсти.
– Ехе, ама това е като в приказките, които мама ми чете, когато вечер не ходи в магазина. Това камъче вълшебно ли е?
– Това е нашата обща тайна. Пази го и то ще те пази в живота. Ще ми върнеш камъчето, когато намериш подобно на него, но черно. Другото ще бъде по-тъмно от мрака, който те плаши. Приятелки?
– Приятелки! Благодаря ти. Сега трябва да побързам, че мама и батко ме чакат.
Малката целуна голямата и хукна нагоре, прескачайки няколко стъпала наведнъж. Светлината се стопи усмихнато в нощта.
Жената пое смяната. Застана зад касата в очакване времето да изтърколи своя тъмен ход в денонощния квартален магазин. Тъмнината си тръгваше в шест. Продавачката – малко по-късно. Празнотата изпълваше часовете с нетърпение. Затова сутрин, когато се прибираше, първото нещо, което майката правеше, бе да целуне и прегърне двете си прекрасни пробуждащи се деца и да им каже, че ги обича.
Закусваха и вечеряха тримата. Бяха често в парка и на излети в планината. Опитваха се да правят почти всичко заедно. Като малко и дружно индианско племе. Дори си имаха тайно ръкостискане.
Тази вечер дъщеричката ù съвсем неочаквано заяви:
„Мамо, преди малко се запознах с истинската светлина. Вече сме приятелки. По телевизията лъжат. Сигурна съм, че светът никога няма да свърши, защото приказките са верни.“
Предходната седмица малкото семейство гледа фантастичен филм, описващ края на света, и момиченцето няколко нощи бе спало неспокойно, плачейки и шептейки несвързани детски думи в съня си.
Продавачката отвори очи. Беше се унесла права. Тя пренареди несъзнателно и ненужно цигарените кутии на щанда.
„Чудно е това дете, но малко странно за годините си. С батко ù се разбират добре, той вечер ù чете книгите на Карл Май и скоро няма да имам притеснения да ги оставя сами, когато съм на работа. Вече свикнаха и с мисълта, че татко им е на друго място и че може би няма да се върне.“
Мъжът ù бе тръгнал преди време. Напусна страната, за да донесе пари за семейството. Споходи го лично щастие. Новата му жена – писа ù радостно, дори възторжено – „е запазена богата американка, от азиатски произход“. С „прегърни децата от мен“ бе завършил писмото. Последното от него, което тя спокойно изтри от пощенската кутия ведно с адреса му. Изгори и част от спомените в съзнанието си.
„Общите миналости и боклукът – в кръглата папка. Пффу.“
Първият клиент, появил се едновременно с възклицанието ù сякаш от нищото, постави внимателно избраните продукти върху неподвижния гумен елеватор. Жената го погледна под особен ъгъл, с добре тренирана от самотата прикритост. Правеше го често. За нея това бе игра на разпознаване. Беше и нещо друго. Тя го наричаше „детектор на надежда“.
Постави ръцете си за кратко в близост до неговите.
„Тъмен е и непознат. Със сигурност не е от квартала… но всъщност може и да е от новата кооперация.“
Тя се усмихна.
– Два сандвича с луканка и шунка, двулитрова бутилка „Черни връх“ – общо шест и четирсет. Найлонова торбичка желаете ли? Ще ви струва допълнително петнайсет стотинки.
– Разбира се. А ще може ли да прибавите още една дузина найлонови торбички.
– Заповядайте, още един и осемдесет. Останахте ли доволен от обслужването?
Жената не видя на излизане обичайната следваща клиента сянка. Сенките пазаруваха тишина. Прие, че това се дължи на умората, и скоро забрави за него.