– Светлина, готова си?
Гласът свърза двете плахо раздалечаващи се светлинки, опитали докосване в непрогледния мрак на тесния тунел.
Пещерата, кръстена „ Началото“ от откривателя си (бивш финансов посредник и новозеландски овчар към този момент) , криволичеше в пространството и „вероятно попадаше в капаните на времето“. С това не особено смислено твърдение, почиващо предимно на теоретични постановки и купчина минали и бъдещи догадки, група учени се опитаха да обяснят постоянно променящата се конфигурация на плетеницата от коридори, свързващи огромните непроучени кухини. Другата част от академичната общност, която също изучаваше природния феномен от удобните кресла в кабинетите си, изчакваше в поза „мълчалива многозначителност“. Изпратените нанороботи-изследователи не помогнаха, защото навлизайки навътре, без причина изключваха системите си и сигналът замираше.
Ръкавицата, нахлузена върху малка ръка, се сбра в юмрук и се заби в калната подметка, изпречила се на пътя ù.
– Хмм, питам се, дали червеите се обичат истински? Задавам си този въпрос всеки път, когато опитваме да се целунем на мръсно и тясно място като това. Давай, да продължаваме.
Запознанството им не можеше да бъде запомнено с нищо добро. Тъмно заглавие от онези нощи:
„20-годишна пещернячка попада в смъртоносен капан на подводна пещера“
Под него – бледи букви, сменящи цветовете си, подредени в свита колонка, описващи случилото се в специализиран и едва триизмерен новинарски сайт, без прикачен звуков файл.
Никой не вярваше, че е оцеляла. Всички я мислеха за „пътник“, освен „моята луда хлебарка“, както тя с благодарност и усмивка нарече човека, който рискува себе си и я измъкна. За изпадналата в бълнуване от липса на кислород спелеоложка, спасителят бе многорък и ужасяващо грозен. После той тръгна, а тя попадна за седмица в болница.
Под земята се оказаха и година по-късно, при повторната си среща. Безопасният уют на цивилизацията достави чист и усмихнат младеж и тя го разпозна в метрото, в което съдбата ги разминаваше всеки ден. Тя се прибираше след снимки, а „хлебарката“ със смолиста коса и още по-тъмни очи отиваше да забие с бандата си. Обитаваха съседни жилища, в непосредствена близост до нов (пореден) приказно зелен кът в мегаполиса. Инфото за близостта между тях изпадна малко по-късно. Сега, мяркайки го от другата страна, тя веднага сви юмруците си и едвам сдържа нахлуващото първично желание за нещо средно между зов и крясък.
Уговориха се с подвиквания и маймунски знаци за следващия ден, преди безшумно приближаващата се мотриса да ги раздели. За кратко.
От тунела се измъкнаха еднакво уморени. Строполиха се безмълвни на земята.
След срещата на повърхността, на момента решиха да рискуват и да съберат приключенията и себе си в едно. Получи им се. Паснаха си с лекотата на пролетен вятър. Подреждаха, чистеха и готвеха заедно. Той я учеше да свири на китара и посещаваше репетициите ù. Тя се опитваше да открие в него певчески умения и почти не пропускаше изява на групата им. Обичаха се. Казваха си го често. Обичаха щурите неща и шоколада във всичките им форми. Изпратиха на роднини новия му телевизор. Във виртуалния свят потъваха рядко. Използваха технологията „умни дрехи“ само по работа. Последната спирка на подземния влак, който долазваше до подножието на планината, свикна с присъствието им.
Тя остана да лежи и свали каската си. Той я целуна и се изправи, за да огледа мястото.
В един и същи ден всеки от тях записа другия и себе си в международната експедиция към най-странната пещера в света. Тя му направи изненада за Дивали, той избърза с подаръка ù за Коледа. Не запазиха общата си тайна и до късно през нощта се смяха на съвпадението. Чудеха се само какво да сторят с двете излишни, но ценни резервации и решиха да ги подарят на точните хора – избран мъж от нея и посочена от него жена. Поляха мъдрото си решение с чай и похапнаха домашни сладки. После дълго време се любуваха един на друг.
Любиха се. Всякак. Без да изключват лампите.
– Виж черно нещо. Опитай ти също. Малко е толкова, голяма тежест. Не мога вдигна го!
Тя се засмя звънко на думите му. Чуваше го слабо, но се чувстваше като принцеса, която е пред очаквания с нетърпение спектакъл на своя обожател. Видяла бе черната кутийка със санскритски надпис съвсем случайно, докато пренареждаше общия им багаж.
Повдигна се с лекота и почисти чевръсто калта под капките вода. Погледна отражението си в езерцето. Видя усмихнатото лице и свободно падащия червен водопад на косите си. Водена от светлината, продължи тържествено напред, тананикайки си весела мелодия. Бързо-бързо застана до него. Погледът ù с надежда се насочи към осветената ниша в скалата, но точно преди да се фокусира върху мечтата си, затвори очи. Като малка бе приучила да извлича специалното от всеки един момент. Отвори ги бавно, погледна и преди да запее… се олюля.