Змейчето изпълзя изпод купчината парчета от употребявани магии и с любопитство се огледа наоколо. Намираха се на огромен квадратен площад – паркинг, както го беше нарекъл Сливаря. На него в дълги редове бяха оставени безброй каруци. Но Змеят се изуми най-много на впрегатния им добитък. Вместо коне и волове ги теглеха негови събратя от Приказната земя. Повечето бяха змейове, но тук-там се мяркаха джуджета, караконджули и дори малки духчета.
Недоносчето скочи от каруцата, изтупа крила от праха и поздрави най-близкия дракон.
– Здравей, приятелю! Защо си се впрегнал в тая каруца?
Драконът отвори едно око.
– Това ми е работата бе, кретен. Ти май си нов, а?
Змейчето кимна.
– Ще се скапеш от бачкане, от мен да го знаеш.
Недоносчето погледна въпросително към Сливаря.
– Не се безпокой, намерил съм ти сладка работа, само колкото да не скучаеш.
Още на следващата сутрин Змейчето започна като парен котел в една богаташка кооперация в модерните предградия. Наистина работата не го затрудняваше много – само от време на време трябваше да стопля водата с огнения си дъх.
Тримата братя се появиха пред кръчмата на свечеряване. Най-големият само се подпря на вратата и тя отхвръкна от пантите си. Вътре настана тишина. Всички се взираха в огромната синина под дясното му око. Той се смути от толкова внимание, прикри лицето си с ръка и обясни:
– От баща ми е.
Клиентелата съчувствено кимна, а братята попитаха едновременно:
– Къде е Мастилницата?
Успокоени, че не идват за тях, пияндетата посочиха към ъгъла, където писарят тъкмо се наслаждаваше на първата си чашка питие от сладки коренчета.
– Хей, приятел, с тебе искаме да си поговорим…
– Дадено, само поръчайте едно питие да не ми пресъхне гърлото. Чухте ли, че Смуф Ръкавелкин го уволнили и Кметът пак станал кмет на село Г? А бебето на Момата и Критика касапин се родило с малка брадвичка. На баща си се е метнало…
– Чухме, чухме – прекъсна го най-малкият брат.
– Ей, ама вие не давате на човек думата си да издума – ядоса се Мастилницата.
– А ти чу ли – продължи братът – къде се е дянало Змейчето недоносче?
– Как няма да съм чул! Нали днеска цял ден съм скрибуцал с перото да му приготвям изходната виза. Най-напред три формуляра за пренасяне на запалителни материали – Мастилницата започна да изброява на пръсти. – После обяснителна бележка, че Змейчето има само една глава, сертификат за летене…
– И закъде беше визата?
– За другия свят, разбира се. Уж на никого не дават визи, а на Калиш му щукнало точно недоносчето да пусне. Даже лично отиде при Сливаря да му уреди прехвърлянето…
Като чуха това, тримата братя тръгнаха да излизат от кръчмата.
– Ей, стойте! Къде ми е питието от сладки коренчета? – викна след тях Мастилницата.
– А една гьостерица не щеш ли? – обърна се от прага най-големият брат.
– Къде е справедливостта! Разправяш им истории, разправяш, а те вземат и си заминат, без да те почерпят. Хей, кръчмарю, напълни ми чашата. Едно време какви добри юнаци имаше, никога не биха позволили да се случи подобно нещо.
Малко по-късно братята разговаряха със Сливаря. Той им поиска по две златни ябълки на човек.
– Съжалявам, момчета, но търсенето определя предлагането.
Най-накрая срещу пет ябълки за тримата той им разреши да легнат на дъното на каручката. Колкото си беше малка, тя сякаш се стесни още повече. А отгоре им Сливаря започна да трупа боклук. Гледаше да е от по-миризливи магии, че да прикрие дискретната воня на свинските им цървули.
През делничните дни парнаджията пристигаше сутрин около шест. Той беше човек на средна възраст, но годините, прекарани в мрачни мазета, го караха да изглежда по-стар. Змейчето възпитано го поздравяваше, обаче парнаджията не отговаряше и когато погледът му срещнеше недоносчето, преминаваше през него, сякаш се плъзга върху празно място.
Всеки ден започваше с оглед на инсталацията за нови течове. После парнаджията се сгряваше с една чашка от евтината ракия, която пазеше в мазето. Не че имаше нужда от сгряване, защото даже с плитко дишане Змейчето успяваше да вдигне температурата в котелното до трийсет градуса.
До обяд огнярят преполовяваше бутилката, без да пророни нито дума, а следобед започваше да си приказва сам:
– Ах, царю, царю, слушай сега какво ще ти кажа…
На няколко пъти Змейчето се опита да подхване диалог с огняря, по погрешка решавайки, че се обръщат към него. Но човекът сякаш изобщо не го чуваше. Само една вечер, когато първата бутилка беше напълно изпразнена, а втората скоро щеше да я последва, огнярят се втренчи в парния котел, разтърка очи и промърмори: