– Май попрекалих с пиенето днеска. Щом и змейове ми се привиждат…
Змейчето веднага се опита да го заговори, но човекът само махна с ръка и захърка, проснат направо върху пода на котелното. Недоносчето така и не разбра дали той го забеляза.
След две седмици работа в котелното носталгията по Приказната земя взе да спохожда Змейчето все по-често.
Най-много го терзаеше мълчанието на хората наоколо. То да беше само огнярят… Сутрин в трамвая, с който идваше на работа, останалите пътници непрекъснато се силеха да го удържат, настъпваха го и го изблъскваха настрани.
Недоносчето започна да се съмнява дали хората изобщо го виждат. Мисълта го бе спохождала и преди, но винаги я изтласкваше от съзнанието си. Обаче с времето съмненията му нараснаха и един ден, когато огнярят за пореден път погледна към него и не даде признаци, че го забелязва, Змейчето излезе от котелното и остави топлата вода да изстива без неговото огнено дихание.
Колкото и да беше пиян, огнярят усети, че нещо не е наред, и се защура да оправя парното. Без успех.
Тримата братя нахлуха в кухнята на ресторант „Кърпичке, дай да ям“, размахвайки боздугани. Свикнали на подобни набези, готвачите мигом се изпариха и оставиха повереното им заведение на произвола на съдбата. Само собственикът се спотаи на пода на офиса си и с треперещи ръце позвъни по мобилния си телефон.
Братята наобиколиха голямата готварска печка в центъра на кухнята.
– Къде е недоносчето?
Печката мълчеше. Тези луди ли са, чудеше се собственикът и се молеше насреща някой да вдигне слушалката.
– Отговаряй, като те питат! – ядоса се средният брат и ритна вратата на фурната.
– Какво недоносче?! – От печката се измъкна триглав змей с побелели от старост люспи. Едното му крило стоеше изкривено по неестествен начин. Лицето му бе застинало в болезнено изражение.
– Знаем, че се крие тука, недоносчето проклето.
– Тука недоносчета няма. Погледнете ме, стар змей съм вече, смилете се над мене…
– Като си стар, ей сега ще те пенсионираме – развика се най-големият брат и се нахвърли върху него.
Някой най-после вдигна слушалката. Собственикът се развика шепнешком как му съдират кожицата, разплакват му майчицата и му разбиват ресторантчето. Охранителят отсреща чак хлъцна от изненада. Досега не се беше случвало да нападнат заведение с лепенка на неговата застрахователна компания.
– Кви са па тия? Сега събирам аверите и идваме.
Половин час по-късно, докато с дясната ръка придържаше счупената китка на лявата, същият охранител изстена:
– Кви бяха па тия…
За изпроводяк братята предупредиха змея, че ще му счупят „печката“, ако не им се обади веднага щом зърне недоносчето. А от отсрещното кафене след тях изтича възпълничък чичко.
– Господа, видях как се… ъъъ… справихте, искам да се застраховам при вас.
Само след седмица те се разхождаха из града с кола, теглена от шестокрил змей. Обиколките им винаги завършваха по един и същ начин – тримата влизаха в някое заведение, най-малкият брат посочваше към стопанина и казваше на най-големия:
– Бате, иди му забий два кютека, да не ходя аз.
Собственикът неизменно се просваше на земята още след първия удар. Братът го изчакваше малко, да види дали оня ще стане, за да си получи втората порция, и му обясняваше:
– Ти се благодари, че те бия аз, че ако беше дошло малкото ми братче, щеше да ни молиш да ти вземем парите.
А най-малкият брат през това време седеше с ръце на кръста. От време на време си поглаждаше мустаците, които стигаха до средата на гърдите му, и казваше:
– Всяка седмица по хилядарка. Иначе глава няма да имаш на раменете си, глава. – И се потупваше по сакото, на чийто ревер се кипреше значката на тяхната фирма – „Най-малкият брат и батковци“. Емблемата им беше ябълка от чисто злато.
Работата вървеше като по вода, скоро целият град капитулира и прие условията им. Единствено шестокрилият змей им създаваше проблеми. Той все се силеше да ги заприказва, защото разбра, че новите му собственици го виждат. А не отива на босовете от най-мощната охранителна фирма в столицата да стоят до колата си и да ù говорят. Наложи им се да го поступат и него, да си знае мястото, но беше късно – хората започнаха да ги наричат Шантавите ябълки.
Змейчето недоносче тръгна безцелно по улиците. Подминаваха го коли, задвижвани от други змейове, над главата му прелитаха феи вестоноски, а като се стъмни, пътя му осветяваха духчета лампи. Потънало в нерадостни мисли, Змейчето се блъсна в един свой събрат и дори не осъзна веднага, че той се движи свободно и самостоятелно.