– Владо, виж сега – започна да предава съобщението гарванът и Влад позна гласа на баща си. – Вчера получих видение, сещаш се, че ще умра. Някакво зелено нещо явно ще ме подпали. Не питай сигурен ли съм, знаеш как ги предвиждам тези неща. Та моля те, мини да ме видиш, имам да ти казвам нещо важно. Не ми се иска по телефона. Важно е, наистина.
Гарванът даде свободно няколко пъти и после отлетя.
– Драконът е при вратата, нали? – обърна се Влад към магьосниците, които объркано гледаха подир отдалечаващия се гарван. – Проклетият дракон ще премине в Другия свят всеки момент!
Загради точка пет няколко пъти. После отново, този път с червено. След като реши, че се откроява достатъчно добре, впери поглед в изгряващото слънце, или поне впери поглед и се опита да си придаде подобаващо философски вид.
– Свободата – започна вдъхновено – е красота, както красотата… е чувство, което… е свобода. – Позамисли се за момент. – Глупости.
– Какво викаш, Сашо? – провикна се леля Станка от своя прозорец.
– Нищо, нищо. А, лельо Станке, пък аз днес ще умра! – изпита необходимост да споделя изведнъж.
– Че откъде да я взема тази пастърма? – изуми се леля Станка.
– Все ще има пастърма в магазина.
– Че ти това ли наричаш зима? По мое време какви зими имаше…
Алекс премига няколко пъти. Махна на леля Станка да остави въпроса за пастърмата и зимата, въпреки че така и не разбра как се повдигна този въпрос, и се върна към паметните си последни думи.
В този момент капандурата на тавана се отвори и оттам изпадна гигантското зелено нещо от видението му. Огледа обстановката с искрящи в червено очи и явно не я одобри, понеже започна да бълва пламъци наред. Алекс осъзна, че последните му думи си останаха „все ще има пастърма в магазина“.
След това животът му се заизнизва като на лента пред очите му, както си му е редът.
– Но вече няма да е наш проблем, Влад – опитваше се да го убеди старшият магьосник. – Никакви нощни смени да пазим дракона, никакви невъзможни цени за специализирана драконова храна. Щом попадне в Другия свят, те да се оправят.
Влад беше потресен.
– Но те и понятие си нямат от дракони!
– Е, стореното – сторено – намеси се мустакатият. – Погледни го така: драконът ще се прехвърли, ще повилнее и попали, пък ще заспи.
– Абе, ти слушаш ли ме изобщо? – избухна Владимир. – Те не могат да направят и най-елементарна защитна магия. Драконът ще ги помете като едното нищо!
– Да не сме им ние виновни, че са такива бездарници? – изтъкна с триумфална усмивка мустакатият.
– Не стига, че се пречкат, като се прехвърляме… – промърмори магьосникът с ушите луни. – И трябва да внимаваме, като използваме вратите, и трябва да се крием, за да не се домъкнат тъпите бездарни…
– … с разните му там компутри и авто-могили…
– Сякаш ти трябват три тона железария, за да се преместиш на някакви си две-три хиляди километра.
– … и с цялата им там политика…
– … но пък автоматичните им острилки си ги бива!
– Задръж! – Влад размаха ръка във въздуха, опитвайки се да обхване цялото безумие на ситуацията. – Твърдите, че имате право, като оставяте дракона да убие баща ми и още кой знае колко народ? Само защото в Другия свят не са открили магията? Заслужават да умрат?
Магьосниците се замислиха.
– А Шефа знае ли?
Магьосниците се замислиха дълбоко.
– О, забравете! – Влад се поколеба с вдигната във въздуха ръка, а после се завъртя и се втурна към вратата. Щеше да се справи сам. Длъжен беше.
– Няма време, Владимир, той току-що премина! – провикна се магьосникът със светещите уши. Влад се извърна, колкото да го уцели със заклинание за ушна кал, и продължи.
Излетя от бялата сграда и изведнъж пейзажът се промени. Като за начало, нямаше ги сергиите със сувенири и никой не се опитваше да му пробута еднократни заклинания за снимка – пет за един ринв. Калдъръмените улици бяха изчезнали, ниските сгради и колоните – също, а на тяхно място се бе появила природа. Вековните дъбове сключваха короните си в плътен купол над главата му, едва пропускайки слънчевата светлина. Влажната земя беше покрита с тъмнозелен мъх. Влад, като типичен гражданин, смяташе, че единственото подобаващо място за едно растение е в саксия на терасата, а „мъх“ е звукът, който издаваш, като ти падне нещо върху пръстите на краката. Гледката крайно го озадачи.