– Отвратен съм – заяви твърдо на гласчето в главата си, което подскачаше въодушевено и пищеше „толкова е удобно и толкова ужасно прохладно!“. – Това пък защо?
После се сети – изпитанията включваха и унижение. Владимир се изплези в неопределена посока. След това, с цялото достойнство, което успя да събере, извади жезъла от дамската си чантичка, запретна полите на роклята си и настървено се втурна в атака. Вълците явно това и чакаха и престанаха само да го обикалят отдалеч. Толкова по-добре, вече бяха в обсега на заклинанията му. Успя да повали един с добре насочено огнено кълбо, след това още един. Но иззад дърветата се появяваха още и още, скачаха насреща му и той едва смогваше да ги отблъсне. Тъпият джобен жезъл нямаше функция за масови заклинания.
Един от вълците, необикновено едър и сребристосив, се нахвърли върху него и успя да го повали на земята. Удари го с лапа, сякаш му забиваше шамар, и магьосникът усети топла кръв да се стича по лицето му. Владимир облиза устни и опита да се изправи, но едрият вълк отново скочи върху него и този път остана с лапи върху гърдите му. Наведе муцуна напред, устата му беше отворена, езикът провиснал встрани. Подуши лицето на Влад. Докосна бузата на магьосника и щом отдръпна муцуна, Влад забеляза, че носът му е обагрен в червено.
И в този момент, замаян от уплах, от отвратителния дъх на вълка, от приковаващата сила на сивите очи, му хрумна идея. Изкрещя нещо и помръдна едва-едва джобния жезъл. Блесна ослепителна бяла светлина. Вълците завиха от болка.
Влад хукна през гъст храсталак, който напълно съсипа роклята му, и декорът отново се смени. Озова се в пустиня, останал само по боксерки и два патешкожълти парцала на ръцете.
Александър-сега продължаваше да игнорира дракона и да препуска из спомените си. Поне по-съществените от тях. Чувал беше от капацитети по умирането, че така става.
Александър-преди, вече изрядно подстриган и заменил избелялата тениска с ушит по поръчка костюм, бързаше нанякъде. Навън беше вече тъмно…
„Още беше тъмно“, поправи се Александър-сега.
… а днес беше първият му работен ден в новата фирма. Чувстваше се нелепо в официалния си черен костюм. Сякаш отиваше на погребение. Щеше да се почувства още по-глупаво, когато откриеше отношението на колегите си към ставането рано и официалните дрехи.
Стигна до старовремската къща, която му бяха описали по телефона, и понечи да почука, но нещо привлече погледа му. Над вратата висеше лъскава табела:
Техническа поддръжка на компютри и печатане на документи „Мерлин“
Ние сме истински магьосници!
„Добре, успокой се, случайно съвпадение, нищо повече.“ Параноята в този период обаче го беше обхванала до такава степен, че не можеше да приема подобни неща като случайни съвпадения. Навярно именно това беше вратата към магьосническия свят, а съдбата или пророческата му дарба го беше насочила към нея? Трябваше да разбере. Пое си дъх и влезе, без да чука.
Озова се в просторно фоайе, в същия изискан старовремски стил като къщата. Зад солидно бюро в единия ъгъл седеше момиче и съсредоточено набираше някакъв текст на компютър „Правец“, модел 8М. Александър-сега се закиска при вида на машината, която по онова време минаваше за модерен компютър. Александър-преди пък за момент беше забравил за магьосници и врати, докато наблюдаваше как очите на момичето се присвиват срещу клавиатурата, когато набираше буквите – бавно, една по една, с показалец.
– Хей? – провикна се той.
Момичето му махна да изчака. Особено се затрудни при намирането на буквата „о“ – стоя може би минута с пръст над клавиатурата и устни, оформени в „о“. После вдигна поглед. В лешниковите ù очи се мяркаха триумфални искри.
– Оборудване – заяви. – Трябваше да напиша „оборудване“.
Александър-преди се усмихна.
Александър-сега също се усмихна, загледан в очите на момичето, което след седем месеца щеше да стане негова съпруга. През краткия им семеен живот думата „оборудване“ се беше превърнала в жаргон за нещо особено трудно. „Трудно като оборудване“ – беше казала жена му, когато я попита как е минало раждането.
– Оборудване е трудна дума – потвърди Александър-преди и върна бъдещото си Аз в настоящето, което в случая бе минало. – Аз съм Александър, идвам за… работа?