– Новото програмистче – кимна момичето. – Подранил си, другите още ги няма. Но влизай да видиш компютрите, ако искаш.
– Мда – промълви Александър-преди. После си спомни пак за табелата и присви очи подозрително. – Ти каква си?
– Секретарка – като че се засегна от резкия въпрос – не виждаш ли?
– Ахааа – провлачи той. – А какво ще кажеш за това?
Той скочи напред, измъкна от куфарчето си връзка чесън и го размаха пред очите на момичето.
– О, по дяволите – заяви уморено тя, сякаш това ù се беше случвало милиони пъти. – Чесънът е за вампирите, мозък. Ако ще ловиш вещици, пробвай с коси и вили.
– Кво? – Александър премига насреща ù.
– Е, направи го заради това, нали? – Тя хвана дългата верижка около врата си и разклати като махало пентаграмата, която висеше на нея. – Не съм истинска вещица – вметна някак съвсем между другото. – Просто си падам по гадаене на Таро и ако искаш да знаеш, имам дарба.
Ако беше истинска вещица, вероятно щеше да избегне автомобила с пияния шофьор.
Очите на Александър се замъглиха.
Вятърът свистеше, навяваше пясък от дюна на дюна, а небето беше толкова яркочервено, че го заболяваха очите, като го гледаше. А може би го заболяваха заради влезлия в тях пясък. Или пък заклинанието за ослепителна светлина, с което беше обезвредил вълците. Като цяло, очите го боляха ужасно и за това не беше трудно да се намери причина.
– Ти, страннико, не ще преминеш – разнесе се гробовен глас.
Влад направи грешката да вдигне поглед и вятърът въодушевено запрати пясък към лицето му. През сълзите и пясъка Владимир все пак успя да различи огромна сянка, надвиснала над него.
– Що? – изкрещя към сянката.
– Ами понеже… – замисли се тя дълбоко – понеже виждам, че намеренията ти са престъпни. Не знам какви, но без съмнение престъпни и… ъм, такова.
– Зли? – предположи Влад.
– Да! – зарадва се сянката. – Престъпни, зли и… такова. Ти, страннико.
– Аха. Ти кой си?
– Аз съм Мъдрия сфинкс.
Влад не издържа и избухна в смях.
– Сериозно, сфинкс съм – настоя сфинксът.
– Както кажеш. Мен ме притесни по-скоро „мъдър“.
– Това – сфинксът беше крайно наскърбен – че паметта ми не е като едно време, далеч не означава…
– Да, разбира се, извинявай.
Настъпи твърде продължително мълчание.
– Сега трябва да ми зададеш гатанка – подсказа услужливо магьосникът.
– О, да, вярно. Склероза, какво да правиш, пробвах някакви хапчета с гинко билоба, но не помагат… Само дето краката ми вече не измръзват, пипни.
Сфинксът вдигна една от огромните си лапи пред лицето на Влад.
– Ммм, няма нужда, мерси – отказа той, както се надяваше, деликатно.
– Е, както кажеш – примири се сфинксът и си прибра лапата. – Гатанка, значи…
Сфинксът мълча дълго, зареял поглед в дюните. Сетне тръсна глава, хвърляйки в хаос редиците на хвърчащия пясък, и горд започна да декламира:
– Какво е това, което сутрин ходи на два крака…
– Четири – поправи го Владимир.
– Ама ти знаеш ли я?
– Естествено, това е стара гатанка. Човекът, който първо пълзи…
– Не, не – сфинксът припряно махна с лапа – това е друга гатанка. Значи, какво е това – повтори той – което сутрин ходи на два крака, следобед ходи на два крака и… такова, вечер ходи на два крака?
– Не е човекът, така ли?
– Не.
– Ами… – Владимир беше озадачен. – Кенгуруто?
– Де да знам, сигурно.
Сфинксът впери тъжен поглед в терморегулираните си крака. Влад го изчака да каже нещо друго, но той все така мълчеше.
– А аз – не издържа магьосникът – мога ли да тръгвам?
– Тръгвай. Накрая всички тръгват.
Владимир продължи напред сред пясъците, като си обеща при първа възможност да осигури на горкия сфинкс пенсиониране.
Нов спомен. Александър-преди, петнадесет години по-млад от Александър-сега, стоеше в училищен двор с букет в ръка. Горд млад татко. И някак самотен сред цялата гмеж от възторжени майки.
– Влади – наведе се към намусеното момче до себе си – хайде, занеси тези цветенца на учителката!
Момчето само го изгледа на кръв и отново заби поглед в обувките си.
– Всички дечица дават цветя на учителката бе, Владимире!
– Цветя носят само момичета – отсече то.
Александър впери умоляващ поглед в небето, но явно всички божества бяха твърде заети с разни потопи и генноинженерни подвизи с ребра, та нямаше кой да му обърне внимание и да го избави от мъките. А когато го сведе (погледа) към намусения си син, намусения му син го нямаше.