– Следващият.
Владимир пристъпи към гишето.
– Май съм аз – усмихна се той, но лицето на лелята си остана каменно.
– Какво обичате? – попита тя.
Влад не издържа на изкушението.
– Равиоли – заяви.
– Момент, да ви издам формуляр – не се трогна лелята.
– Ама не – побърза да я спре – бъзиках се.
– Ха-ха – констатира тя. – Какво обичате?
– Бих искал да премина в Другия свят, моля.
– Кой е другият свят? – гледаше го, сякаш е пълен идиот.
– Един такъв… имат компютри и нямат дракон.
– А вие сте от…?
– Нямаме компютри, но имаме дракон.
– Един дракон?
– Ами да, застрашен вид е.
Лелята записа нещо на листчето пред себе си.
– Това – подаде му листчето – е номерът ви. Идете на осмо гише, за да ви издадат формуляр.
Влад кимна.
– А къде е осмо гише?
– На осмия етаж.
– И предполагам, нямате асансьор?
Лелята само го изгледа над рамките на очилата си и му обърна гръб.
Когато най-после стигна до осмо гише, капнал от умора и задъхан, лелята вече го чакаше.
– Нали нямало асансьор? – тросна се той. Тя пренебрегна въпроса.
– Какво ще обичате?
– Но вие току-що… – внезапно Влад разбра, че няма смисъл, затова просто повтори исканията си. – Искам да премина от света с дракон и без компютри в света без дракон и с компютри, моля.
– Трябва да си вземете номер.
– Вече имам номер! – той ù подаде листчето.
– Тогава попълнете формуляра. И приложете удостоверение за цвят.
– Моля?
– Удостоверение за цвят. Какъв сте на цвят. В света, в който искате да отидете, цветът на съществата от вашия вид варира в рамките тъмнокафяво – светлорозово.
– Абе жена, не виждаш ли какъв цвят съм?
– Петнадесети етаж – тя му подаде формуляра и му обърна гръб.
На петнадесетия етаж лелята поиска фамилна анамнеза. Никоя от болестите не му беше дори смътно позната, освен „Вселенската епидемия от въшки, 13764 г.“.
На двайсет и първия трябваше да представи удостоверение за благородство.
На четиридесетия даде мигли за измервания.
На шейсет и седмия лелята му връчи лист и химикалка и заповяда да напише стихотворение, две строфи, в петостъпен ямб.
Влад отчаяно се молеше нещо да прекрати това, ако ще и краят на света да е. Беше твърдо убеден обаче, че Апокалипсисът тук никога няма да настъпи. Нямаше да издадат на Антихриста формуляр, понеже няма акт за раждане.
Пристигна на етаж седемдесет и седем, бесен, изтощен и въоръжен с разнообразни резултати, формуляри, удостоверения и листа с двете строфи, посветени на портокаловия сок.
– Какво ще обичате? – провлачи лелята носово.
– От с дракон без компютри в с компютри без дракон – насили се да говори спокойно той.
– Стихотворение?
Влад пое дълбоко въздух:
– Не отговаря на изискванията. И нямате хубав тен. Бледичък сте, ако питате мен.
Владимир само ù се изцъкли насреща и тя явно се смили.
– Добре, а сега трябва да ви бъде издадено удостоверение за брой крака.
– Имам си два крака – Влад приклекна, за да демонстрира. – Приличам ли ви на урод?
Лелята се смръщи насреща му и той сведе поглед към подаващия се изпод деловата ù пола единствен крак.
– Мисля, господине, че краката ви не отговарят на изискванията – просъска, а в гласа ù за първи път се мерна намек за емоция. – Ще се наложи да отрежем единия.
Тя се изправи и извади изпод бюрото секира, по която имаше петна засъхнала кръв.
При нормални обстоятелства Влад би се стреснал, но след като беше изкачил седемдесет и седем етажа само за да му предложат да му отрежат крака, той окончателно побесня. Извади джобния си жезъл, запрати по лелята няколко заклинания, после по гишето, по цялата стая. Блъскаше, подпалваше, пръскаше с портокалов сок, трошеше, а накрая изчезна.
Време беше. Александър се върна в настоящето.
Веднага му се прииска да не го беше правил. Всичко наоколо гореше, а драконът бе зейнал насреща му толкова широко, че се виждаха гигантските му сливици – гледка, която всеки специалист оториноларинголог би оценил. На Алекс не му достигаха анатомични познания, затова просто се уплаши.