Владимир се материализира насред стаята, протегнал жезъла си напред и все още сипещ проклятия по лелята бюрократица.
Между тримата участници в сцената: магьосника, дракона и програмиста, се размениха озадачени погледи в разнообразни пермутации. След като всеки се беше озадачил на другия по минимум два пъти, отново настана хаос. Драконът започна да пали дори по-настървено от преди, надавайки протяжен, пронизителен вой. Това беше добре дошло за Александър, който се срамуваше да пищи сам – сега се разпищя на воля. Междувременно драконът успя да подпали косата му и приликата със средновековна гравюра на Сатаната стана пълна.
– Бягай, сине! – изпищя Алекс.
– Млъкни, баща ми! – Владимир го уцели с водна струя и косата му изгасна. – И мисли! С какво се противодейства на дракон?
– С вода? – предположи Алекс между два писъка.
– О, всеизвестно е – опита се да го надвика Влад, докато обстрелваше дракона с дъждовни облачета – че водата не действа на драконите.
Тогава му прищрака. Дали беше повлиян от стихотворението си, или някакво дълбоко заложено в гените му знание се беше пробудило, едва ли някога щеше да разбере. Вдигна жезъла високо над главата си и изстреля струя натурален портокалов сок към дракона. При допира на оранжевата течност драконът прекъсна рязко огнената струя, а на физиономията му се изписа блаженство.
Влад рискува и протегна ръка, за да го погали, и драконът измърка доволно. После отпусна главището си на рамото му и започна да точи дълги оранжеви лиги.
Чу се трясък и капандурата се отвори за втори път днес.
– Ubi fumus, ibi dracon! – тържествено светнаха нечии уши. – Браво!
– Колко мило от тяхна страна, че позволиха да остана – отбеляза Александър и отпи от кафето си.
– Пуснах малко връзки – ухили се Влад. – Близък съм с Шефа.
Двамата седяха на терасата на най-доброто кафене в столицата. Слънцето грееше, птичките пееха, а статуите отнасяха мръсните чаши. На близката полянка кротко пасеше огромен зелен дракон.
– Всичко е простено и забравено. Възвърнахме си положението на Пазители на дракона, което се пада на рода по право.
– А защо всъщност са ни го отнели, казаха ли ти? – полюбопитства Александър.
– Преди осемдесет години един друг Владимир сгафил леко. Започнал да се превъзнася по Другия свят, искал да се изгради железопътна линия от столицата до морето и даже пускал позиви: „Да спрем произвола на Шефа! Да изберем народни представители!“. Бил наказан с доживотно заточение в Другия свят без право на завръщане. Поживял там достатъчно, за да осъзнае грешката си. Предал на сина си знанието за Нашия свят и оттогава се опитваме да се върнем, но магьосническата кръв е ставала все по-малко от поколение на поколение. Тъжна история. Но той си отмъстил по своему. Бил е тук Пазител на дракона и не им споменал, че единственият начин да се усмири дракон, е портокалов сок.
– А, Влад, чудех се ти как така си намерил… – подхвана непринудено след малко, но синът му го спря с въздишка.
– За мен беше лесно. Явно мама все пак е била поне малко истинска вещица. Но не ми разрешиха да ти кажа. Много са ти слабички уменията – неясни видения някакви.
– Можеше поне да намекнеш – намуси се Алекс. – Всяка сутрин, като се събуждах, първото, което виждах, беше тази капандура. А дори не съм опитвал да я отворя. Мислех, че води на покрива.
– Предполагам – Влад виновно чоплеше ноктите си. – Съжалявам, тате.
Александър махна с ръка и се зае да забърсва с ръкав табелката „Регионален пазител на портала“, която гордо блещукаше на ревера му.
Редактира: Калин М. Ненов
Публикации:
1. Алманах „ФантАstika 2008“ – „Човешката библиотека“, 2009 г.
2. Антология „Тринайсетте цвята на дъгата“ – „Човешката библиотека“ и „Тера Фантазия“, 2013 г.
Начинаещ магьосник
Калоян Захариев
От изригналия в пентаграмата пушек се подаде рогата глава. След миг се разнесе тежка астматична кашлица.
– Пуууу, да му се не види и чудото!!! Абе вие тука… БУХУ-БУХУ-БУХУ… да сте чували за аспиратори???
– О, Мамоне, Повелителю на Пъклото, Господарю на унищожението, Владетелю на болката…
– Да, да, да!!! Това, като го чуеш десетина хиляди пъти, спира да бъде интересно! Затова давай… – демонът млъкна и плъзна поглед из празното тъмно помещение отвъд пентаграмата. – Ъъъъъъъ… – започна той.
– Погледни надолу – разнесе се отново гласът.