Мамон погледна надолу.
– Ъъъъъъ…
– Още по-надолу!
Мамон опря брадичка в бронираните си гърди и се ококори срещу дребничката фигура, забулена в черно расо с качулка и стиснала нещо, което щеше да е жезъл, ако всъщност не беше дръжка от метла, облепена с пайети и боядисана в черно.
– Ти пък кой си???
– Аз ви призовах, Мамоне, Повелителю…
– Да, чух го вече – прекъсна го демонът. – Я свали тая качулка за малко.
– Ама не може, господарю. Качулката е… таквоз… част от ритуала и е забранено да се сваля… таквоз… правилата са изрични…
– Тъй ли? – поинтересува се демонът, почесвайки с демонично съмнение брадичката си. – И кой ти каза?
Една тъничка ръка щръкна от прекалено широкия ръкав на робата и размаха книжка, на чиято весело оцветена корица някакъв тип в черно тъкмо вадеше вътрешностите на окован за олтар нещастник и ако се съдеше по възторжената усмивка на първия, имаше нужда от дълъг разговор със способен психолог, шокова доза антидепресанти и консултация със специалист по професионална ориентация.
– „Наръчник на начинаещия тъмен заклинател“ – прочете Мамон заглавието, зверейки се срещу книжката – „от Павел Демонски – Кървавия, трето преработено и допълнено издание“.
– Четири пъти я четох – сподели начинаещият тъмен заклинател.
– Четири пъти, казваш – Мамон се почеса по брадичката с пръст, украсен с дълъг нокът. – И значи, там пише за това с качулките, тъй ли?
– Аха.
– Я ме погледни!
Качулката на начинаещия тъмен заклинател се изви в жалък опит това под нея да обхване огромната тъмна фигура, изтъкана от мускули, броня, рога и зъби, която едва се сместваше в иначе просторната пентаграма.
– Кой според теб е най-добре запознат с тая част с правилата при призоваването на демони? Аз, Мамон, Повелителя на Пъклото, Господаря на болката…
– Владетеля на болката.
– Да де, там каквото беше. Владетел, повелител, все тая. Щом съм шефът, какво значение има?
– Ама в книгата…
– Остави я тая книга, бе! Мен ще слушаш, не някакъв идиот със смотан прякор. Кървавия? Ама сериозно ли? Такова клише…
– Ама…
– Ей, ало! Тука аз съм демонът, нали? Ако искаш да ти изпълнявам желанията или другото, за дето там си ме призовал, искам да свалиш тая качулка ВЕДНАГА!!!
– Тука не трябва ли аз да давам заповедите?
– Не.
– Сигурен ли си?
– Аха.
– Щото в книгата…
– Абе ти слушаш ли ме въобще?
Познатата тъничка ръка смъкна качулката и Мамон се ококори.
– АБЕ ТИ НА КОЛКО СИ???
– Мрън-мрън-мрън…
– Какво каза???
– На… мрън-мрън… четиринайсет… мрън-мрън…
Демонът примигна срещу слабичкото лице, което беше връхлетяно от акне като Щатите от китайски емигранти и също като техните граничари губеше по точки. Той позяпа кльощавия хлапак.
– И си призовал мен?
– Мииии… – измрънка момчето, свеждайки поглед към пода.
– Знаеш ли колко най-черни черни магове са се опитвали да го направят през вековете?
– Миииии… – информира го момчето.
Мамон си затвори устата и задъвка загрижено един дълъг нокът.
– Ако другите архидемони разберат, ще ме спукат от майтапи. Ама не може така… някакво си хлапе… все пак има изисквания в тоя занаят… дето се казва… – Мамон задъвка друг нокът. – Колегите направо ще ме разсипят. Архидемон, призован от тийнейджър… ще стана за смях и на кокошките.
– Ами таквоз – обади се плахо момчето – може да не казваме на никого.
Демонът млъкна и за миг придоби онова изражение, което при представителите на неговия вид минаваше за съсредоточен размисъл, а при хората – за сигнал, че трябва да хукнат към щанда с памперси за възрастни.
– Да… – изхъмка Мамон и почеса брадичка, плъзгайки поглед из пустото помещение. – Все пак тук сме само ти и аз, нали? Няма кой да ни види и да разкаже на някого.
– Ъъъъ… – обади се момчето – по този въпрос има едно мъничко усложненийце. Всъщност направо незначително, едва забележимо…
– По-точно?
– Ами тук няма да има никой до два следобед.
– И кой ще дойде, когато стане два следобед?
– Ами литературният клуб на мама се събира тук.
– Литературен клуб?!
– Ами сещаш се. Разни позастаряващи лелки четат някоя книга и я обсъждат, после клюкарстват за всички от квартала, докато се тъпчат със сладки.
– Знам какво е литературен клуб, бе!!! Майка ми членуваше в такъв на времето. Ти какво? Мислиш, че като съм от Пъклото, съм тъп като галош ли?!
– Не исках да прозвучи така…