Реших, че представителите на Градивната сила във Вселената ще представляват по-малка опасност, ако ги утрепя един по един. Насочих се към къщата на баба Неда, единствената жена в селото, която още предеше лен. Когато се запровирах през желязната решетка на прозореца, видях, че луната се е наклонила силно към хоризонта. Наближават първи петли! Потиснах паниката и се замислих. Трябва да не се издавам, не и от първата нощ. Значи? Не трябва да прилича на убийство, заповтарях си наум, и се огледах. Прела беше, разбира се. Взех старото вретено, оставено до огнището, и тихо се приближих към леглото. Спеше дълбоко. Тъй си и умря, спейки. Прицелих се внимателно и забодох острия край на дървения примитивен уред право в сърцето ù. Сключих ръцете ù около вретеното и я положих на пода. Преместих менчето с вода недалеч от краката, уж че се е спънала, отивайки към леглото. Тъкмо навреме – селските петли се обадиха. Време беше да се махам.
На следващата нощ, като разбунен пчелен кошер, селото дълго не утихна. Усетиха, че нещо става, ама още не разбираха кой съм. Мъжете по-дълго се задържаха в кръчмата, а жените стояха будни до късно по къщята, та не ми остана много време за действие. Ама бай Пано, ковачът, се оказа лесна плячка. То какъв ли ти ковач през двадесет и първи век, ама поназнайваше туй-онуй. Кое подкова да изкове, кое клинци, или сърп, вила… Биваше го, биваше го. Само дето бая попийваше. Хванах го пред вратника на неговия двор. Докато се назлъндисваше с портика, го сграбих изотзад. Изядох го половината, та да остане малко кръвчица и да се поразлее, наръфах го тук-там, сякаш псета са го дъвкали, и го проснах на земята. Не знам с каква скоросмъртница се беше налюскал, ама чак мене хвана!
На другия ден, малко преди обяд ме събуди воят на оплаквачките. Ужасно раздразнен, се надигнах да се порадвам на моето дело, щото погребваха Неда. Като се изправих, ми се зави свят. Мама му стара, и в отвъдното махмурлукът си е махмурлук! Закътан, видях как процесията стигна досами края на селото. Откъм дерето, явно от чешмата, идваше жена с два бакъра вода. Веднага вдянах. Мъртва вода! Пийна ли от нея … ела, че ми трябваш! Добре, че завърших Строителния техникум в Бургас. Веднага с точния си окомер определих курса им на пресрещане. Денивелацията не им позволяваше да установят визуален контакт, преди момата да се качи на шосето и траурящите да излязат от селото. Полуприведен, се затичах към канавката, тъй услужливо направена отстрани на частично асфалтирания път. Като стигнах дотам, грабнах първата ръждясала консерва (предимствата на цивилизацията), която ми попадна, и я закопах под наклон. Колкото сбере – толкова, рекох си, и плонжирах в близкия храсталак. Когато се срещнаха, жената се прекръсти и изля водата в канавката. Мислено се потупах по рамото за хитростта и стиснах челюсти, да не завия от болка по похабената течност, която попиваше в пръстта. След малко вече нямаше никой и хукнах към ръждясалия отпадък. Екстра! Имаше не по-малко от три-четири едри глътки. Да живее леката промишленост, казах си вместо тост, и глътнах съдържанието ведно с ръждата. Веднага силно ми прилоша и едвам се довлякох до храсталака, където моментално изпаднах в несвяст.
Късно същата нощ се събудих преливащ от енергия. Усетих в себе си небивала мощ и … ужасяващ глад! В селото ме чакаше изненада – бай Петър го нямаше вкъщи. Помаях се малко и се сетих, че ако е правил през деня грънци, ще ги пече в салмата отзад. Ръмеше досаден късноесенен дъждец и не можех да видя пушек. Почуках на вратнята.
– Бай Пешо, аз съм бе, Продан! Отвори, че се оквасих! – викнах.
– А! Продане! Що щеш тука, бря? – отвърна старецът и отвори. – Я, какъв си блед! Май бая си се намръзнал. Влизай, влизай!
Намъкнах се вътре и се приближих до огнището (но не много близо, щото…). Мъжът сипа от бутилка половин водна чаша жълта течност и каза:
– Я пийни малко ракийчок, да се сгрееш!
Дядото протегна ръка към мен, подавайки стакана. Пази се от изцапаните му с глина ръце, повторих си наум, че горят кат' огън! Хванах дясната му ръка до лакътя с моята лява, стиснах силно и рязко го дръпнах към мен. Скоросмъртницата се разплиска във всички посоки. Възрастният човек загуби равновесие и политна напред. Улових протегнатата му напред лява китка и рязко я завъртях по посока на часовниковата стрелка. Със сух пукот костта му се счупи още преди да се сблъскаме.
– Оууу – свари да извика старикът и аз впих зъби в шията му.
Немощните му опити да извика скоро секнаха. Като приключих, го вдигнах за проба с една ръка. Няма съмнение, ставам по-силен и по-силен. Захвърлих трупа сред неизсъхналите грънци и тръгнах към дома на баба Маруля, баснарката.